Пламен Даракчиев

­Проектът за презизборно споразумение на СДС и ДСБ на първи прочит

Ето че здравия разум в СДС надделя и дясното обединение е на път да се случи. Дано са прави социолозите, че резултатите на предстоящите избори могат да надхвърлят механичния сбор на потенциалните привърженици на двете партии. От тук нататък е важно какви цели ще си постави новата коалиция и разбира се какви личности ще заемат челните места в листите. По първото вече има известна яснота, след изтеклото вчера проектоспоразумение, изтекло от пресцентъра на ДСБ и публикувано в блога на Иван Бедров. Не знам какво мислите вие, но аз имам известни притеснения.

София отново е зарината от боклук. И нещата полека- лека си идват на мястото. Общинският съвет взе очакваното решение да прекрати концесията и да създаде свое общинско предприятие, което да чисти града. И така нареченото статукво ще бъде възстановено. Този път окончателно и на най-високото му и единствено възможно ниво – монополd на общината. Така пътят от 24-почистващи фирми в началото на 90-те /бившите БКС/ през частния монопол и сега държавния /общинския/ бе извървян докрай.­

Предварителни бележки по една дискусия

­Някои казват, че рисковете за десницата от предстоящия вот на доверие са повече от евентуалните ползи. Не съм съгласен с това твърдение. В нашенския си вариант вотовете на недоверие са манна небесна за опозиционните партии. Особено, ако са изпосталяли и скатани на на последните чинове на в голямата класна стая на най-новата ни история.

Никак не е трудно да се убедите в това. За целта трябва да проявите малко фантазия и да допуснете, че в българската Конституция съществува процедурата п о л о ж и т е л е н вот на недоверие.

­„Когато па.., когато па.., когато падне БКП... „Сигурно сте чували това парче на Васко Кръпката. Съвсем наскоро той отново го изпя на един от протестите пред парламента. Колкото и страно да ви звучи, за мене този кратичък текст – само два куплета – е един от крайпътните знаци на неписания Закон за движението по време на прехода. Казвам знак, и то предупредителен, най-вече заради втората част на куплета, а именно „..не искам аз да съм отдолу, за да не падне върху мене”. Ей, богу, готов съм да напиша цял трактат. Не за друго, а защото колчем пъти БКП се килне, все сме си отдолу. Т.е. все сме си изненедани. Справка: 1990 и 1997-ма.

По тази причина напоследък живо ме интересуват исканията на студентите, програмите на десницата и дори дискусиите на Зелените. Чета и се питам какво правим, ако се килне и дори тръгне да пада онова, което наричаме „олигархично управление”, „фасадна” демокрация. Има два начина да постъпим. Единият е да послушаме съвета на Васко, да се отместим ловко и да оставим миналото в праха. Нека се валя там като статуята на Ленин на някогашния едноименен площад в София и който ще да си я носи където си ще. А пък ние да си почнем от самото начало. Другият е, да бъдем изненадани, да останем затиснати, да отместваме бавно и мъчително с години онова, което смятаме за труп. Докато най-сетне схванем, че тежестта е непосилна и че трупът мърда и налива бузи в розово и дори в червено.

В блога на Комитата видях проекта за декларация на протестиращите, която ще бъде прочетена днес следобед на митинга. Едно от исканията в нея – инициирането на нов обществен договор, вече придава нов смисъл на протестите. И това вече е покана към политиците да освободят терена. Не за друго, а защото обществения договор е договор между самите граждани. От тук нататък политиците в България трябва да избират между битността си на политици и качеството си на граждани.

Изборът е най-вече за представителите на десницата. Както в парламента, така и в местната власт. Техният глас в подкрепа на протестиращите и дори тяхното участие вече имат огромно значение. Те, и СДС, и ДСБ – имат моралното право да изберат качеството си на граждани. Не за друго, а защото в далечната 1991 година тъкмо СДС напусна Великото народно събрание. Тъкмо синята партия реши нейните народни представители да не подпишат Конституцията. Ето и мотивът за това решение: : „СДС като демократична коалиция от партии и организации, обединяваща стремежите на милиони български граждани, оценява проектоконституцията като съдъргаща редица недемократични разпореждания, които ограничават основни права и свободи на гражданите и препятстват смяната на политическата и икономическата система”.? Тази оценка бе в основата на решението на СДС неговите народни представители да напуснат Великото народно събрание и да откажат да подпишат Основния закон.

Някой да е отменил това решение ? Питам сега, най-вече Мартин Димитров, председателя на партията-правоприемник на тогавашната коалиция.

Още по валиден е въпросът към народния представител на СДС във Великото народно събрание Иван Костов?, сега председател на­ ДСБ.

­Днес в залата „Изток” на Народното събрание, депутати, компетентни органи и протестиращите майки ще обсъждат проблемите на децата и семейството. За трети път от 20 януари насам. Срещу тях ще седнат Хасан Адемов, председател на Комисията н­а труда и социалната политика, Лалко Дулевски, представител на Икономическия и социален съвет, и разбира се, представители на най-засмяното ведомство – Министерството на труда и социалната политика. Какво ще чуят майките – не знам. Знам, обаче, че Хасан Адемов не е изпълнил агажимента си от 20 януари да проведе специално общо заседание на ресорните комисии в парламента, на което да бъдат обсъдени исканията на майките.­