Кого защитават магистратите
Сигурно си спомняте, че някъде в края на февруари платихме командировъчните на екрокомисаря Франко Фратини, чухме оценката на Румен Овчаров за скиорските му умения и го оставихме на съвестта му. Не са били, обаче толкова ларж нашите европейски съграждани от Великобритания, Франция, Холандия и още няколко страни. Вследствие на техния натиск, тези дни външните министри на посочените страни опънаха здраво ушите на еврокомисарят. За съдебната реформа в Румъния и най-вече у нас. Пак тези дни, председателят на Върховния административен съд Константин Пенчев изплака публично, че мафията не иска постоянно действащ Висш съдебен съвет. Най-накрая посланик Джон Байърли заговори с езика на Едвин Сугарев от времето на Гражданския комитет „14 декември”, т.е. в съвършено прав текст. И удари най-чувствителната струна – бедни сме поради повсеместната корупция. Най-вече сред политиците и вътре в самата съдебна система. Подозирам, че всички те вече са чели проекта за закон за съдебната власт, одобрен от българското правителство. Но не и от министър Петканов, на чийто сайт, проектът, така и не се появи.1 Но това, както се казва са си вътрешнокоалионни правителствени взаимоотношения. Важното е, че на www.government.bg вече можете да намерите проекта.
Разбира се, че на проекта за закон не може да му се случи нищо по-различно от това, което през последните години се случва вече няколко пъти на българската Конституция. С тази разлика, че при Закона за съдебната власт е далеч повече –33 промени от приемането му през юли 1994 година. Като махнем времето, през което парламентът е бил във ваканция, както и изборните кампании, излиза, че веднъж на три месеца съдебната власт е била в лапите на законодателите. След толкова спекулации с юридическото тяло на закона, както би казал Иван Костов, какво му остава на българското правителство освен да вземе да го подмени. Но, ако е вярно това, дето е казал Монтен, че законите имат дух, то със сигурност духът на стария се е вселил в тялото на новия. 2
Но преди да се убедим в това, нека се върнем за малко на Конституцията. За да сме наясно по главния въпрос — кого защитава съдебната власт ? Ето какво казва Основния закон:
Чл. 117. (1) Съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. /курсивът, мой/
Колкото и да ровите из основните закони на европейските и дори неевропейските страни, трудно може да откриете подобна постановка. Буквално тя означава:
1. Ако Иван открадне имущество от Стоян, съдебната власт, ще защити последният.
2. Ако Иван и Стоян в комбина откраднат дяловете на своите съдружници във фирмата Димитър Пенчо, ще бъде защитено юридическото лице.
3. Ако всички горепосочени граждани заедно вземат да приватизират под масата парче от Борисовата градина, съдебната власт ще защити държавата, т.е. нейната собственост.
Ако трябва да я преведем за за някой френски, унгарски или, не дай боже, британски юрист, то няма как да избегнем тавтологията граждани:
1. Ако Иван открадне имущество от Стоян, съдебната власт ще защити, както потърпевшия, но заедно с това и всички български граждани. Защото никой не иска крадците да се разхождат свободно по улиците.
2. Ако Иван и Стоян в комбина откраднат дяловете на своите съдружници Димитър и Петър, съдебната власт власт ще защити потърпевшите. И по този начин всички останали граждани, които биха искали да правят бизнес, без да ги крадат съдружниците им.
3. Ако пък и четиримата съдружници вземат та посегнат на Борисовата градина, съдебната власт отново ще защити гражданите. Защото те не обичат да им крадат парковете, трамваите, водните басейни и дори въздуха.
С други думи, както и го извъртаме, колкото и да обичаме държавата, все до гражданите опираме. Това, например унгарците са го разбрали отдавна и затова са записали в своя основен закон простичкото правило, че съдиите защитават гражданите. Гражданите във всичките им превъплъщения – собственици на апартаменти и сметки, съсобственици във фирми, данъкоплатци и избиратели, които периодично изпращат свои представители в управлението. Да управляват и стопанисват от тяхно име.
Може всичко това да ви струват подробности, но както е казано дяволът се крие в детайлите. Най-вероятно някой от нормописците е стигнал до тази истина и се е помъчил поне малко да смекчи положението. Заменяйки юридически лица с понятието организации и дори извеждайки в преходните разпоредби специален обяснителен параграф. Уви! Достатътъчно е да продължим четенето на проекта и да стигнем членове 14, ал. 2, за да видим, че залудо работи, за лудо не стой, не е най-доброто, което е измислил нашия си народ. А там се казва, нещо обичайно не само за българското съдебно законодателство: „При осъществяване на функциите на съдебната власт, както и при заемане на длъжности в органите на съдебната власт не се допускат дискриминация, привилегии и ограничения на правата, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.” Как при това положение човек да не се запита какво е имущественото положение на държавата, или етническата принадлежност на юридическото лице ? Има и други неща, разбира се, като например какво се прави в случай, че участника в съдебното производство е глухоням, глух или пък сляп. Или пък не знае езика и пр. и пр.
Може по-някакъв начин тази работа да ви вижда закачлива и дори безобидна и щеше да е така, ако законът свършваше тук. На чл. 14. Но, както можете да предположите- има още. Около 350 члена плюс 24 параграфа и общо около 30 000 думи. Зад които стоят норми. А зад нормите практика. И съдебна, и административна. А практиката – на гърба на гражданите.
Опрем ли до практиката /не толкова ние, колкото магистратите / има две положение: или изпълняваме, или тълкуваме. Второто в повечето случаи – както ни изнася. Така например в чл. 11, ал.2 е казано: „Органите на съдебната власт са длъжни да осигуряват откритост, достъпност и прозрачност в действията си по реда на този закон и на процесуалните закони.„ Една точка след „действията си”, т.е. без продължението „по реда на този закон и на процесуалните закони” и край – системата се пропукала отвсякъде. Защото все ще намерят граждани и организации, които да се досетят, че съдебната власт е длъжна да се подчинява и на други закони. Например на Закона за достъп до обществена информация.
Но такива „дреболии” на първи прочит – колкото искате. Някои от тях със сигурност не са харесали експертите в Брюксел. Ето едно от тях: „Чл. 14, ал /3/ Органите на съдебната власт осигуряват равенство и реални условия за състезателност на страните в правораздавателния процес.” Дотолкова доколкото орган на съдебната власт е и прокуратурата и съответно прокурорът 3, помъчете се да си представите, както би станало, ако той наистина се заеме сериозно с тази задача. Искам да кажа, че в една нормална държава за тази работа във всички фази на процеса, грижата за равенство и състезателност има само и единствено съдията. Който единствен не е страна в процеса, както знаем.
Спирам до тук с много, много лоши предчувствия за по-нататък . Сигурно и вие.
—————————————-
1 Дали пък това не е причината министър Петканов днес да си остане в София. За разлика от Румен Петков, който заминава за Лондон на конференция на министрите та вътрешните работи и на правосъдието от страните, членки на ЕС.
2 Знам, че избързвам с коментара, но какво да се прави като съм очевидец. И не вярвам в презумпцията за невинност при заварено престъпление, както се казва в закона. А престъпление е, когато поръчваш проект на група експерти, те донасят вместо закон устав на съдебната власт, а ти им плащащ с препоръката следващия път да е още по-добре.
3 А да не говорим за следователя.