Пламен Даракчиев

Комисарят по човешките права към Съвета на Европа Нийлс Мюзникс издигна глас срещу политическите партии, които използват в свои интерес предразсъдите по отношение на мюсюлманите. Измежду споменатите страни е и България. И две български политически партии, които комисарят не назовава конкретно.
Ако бъдем реалисти, трябва да приемем критиката. Дори само наличието на „Атака”е достатъчно, за да съществува този проблем.
В контекста на случващото се през последните дни въпросът за мирното съжителство на етносите у нас става от важен по-важен. Лично аз нямам големи притеснения, свързани с някакво прекомерно влияние на джихадистите у нас. Българските мюсюлмани в огромната си част за сунити. Т.е. от не толкова политизирания и фанатичен клон на исляма – шиитския. Който има представа от тази съществена разлика, знае за какво говоря. Освен това, по стечения на обстоятелствата съм живял доста време между български турци, а също така и между българо-мохамедани. Времето бе достатъчно, за да се убедя колко е прав големият български писател Йорданов в отношението си към тези етнически общности..
Тъкмо по тези причини, както и заради традиционна толератност на българите, мисля, че коя партия у нас спекулира с предразсъдиците е по-малкият проблем.
По-големият е така наречения етнически модел, който мнозина представят като едно от най-големите завоевания на прехода. Твърдението, разбира се, подлежи на съмнение. Най-малкото, заради това, че интеграцията на етносите, включително мюсюлманските, е все още голям проблем в България. Проблем беше даже и във времената, когато страната на два пъти бе управлявана с мандат на политическото представителство на мюсюлманите у нас – Движението за права и свободи.

Седмица след първият в най-новата ни история терористичен акт на територията на страната, българското правителство не е обсъждало официално случилото. Няма и официално становище. Няма и декларирана позиция и решителност за справяне със заплахата, както би постъпило всяко друго европейско правителство. Иди сега кажи, че живеем в свободна страна. И че една от властите носи своята отговорност за вътрешния ред и националната сигурност, както повелява чл. 105, ал. 2 от Конституцията. Че взема важни решения, че е публична и оттоворна власт, отворена към своите съграждани.
Днес управляващите се опитаха да минат по тъчлинията със заседанието на Консултативния съвет по национално сигурност към Министерския съвет. Отговорен не пред гражданите, а пред самият Министерски съвет. Добре. Нямам против министрите ни да се самосъветват. Сигурен съм, че обменът на дискретна информация и дори секретните решения в този момент са важни. Не искам да надничам в тайните на службите. Искам само да разбера какво мисли българското правителство, какви мерки взема в колективен порядък, какви закони ще променя с оглед новите реалности, как оценява рисковете, как оценява работите на службите, кой ще понесе отговорност за случилото се.
Признавам, че мерките за първична профилактика на маточната шийка в Република България не са в кръга на моите интереси.
 

Днес българското правителство заседава. Ако мислите, че поне една от точките в неговия дневен ред има отношение към последните развития в страна и съответно към въпросите на сигурността, значи сте безнадежден оптимист. Мога да разбера това, че миналата миналата сряда правителството не се събра на извънредно заседание, както би станало във всяка друга европейска държава. Посланието най-вероятно е: дайте да не показваме слабост пред терористите и да не подразним случайно лютия Ахмадинеджад.
За днес, обаче напълно да си заслужили по един дюнер след заседанието. Заради сдържаното и балансирано отсъствие на позиция.
 

Днес се замислих къде е балансът или пък дисбалансът в българската външна политика в тази деликатна част от света Бликия Изток. Както и го въртиш, нещата здраво са се объркали. От една страна баланса може да е нездравословен. Т.е., ако дипломацията ни, ходи по опънато въже между предимствата ни от членството в ЕС и риска да бъдем идентифицирани като мишена на терористи и близкоизточни режими. Както вчера го определи Джон Бренън, цитиран в предходния ми постинг. От друга страна пък баланса може да бъде здравословен, както днес твърди лидерът на ДСБ на Иван Костов. Сиреч страната ни не е трябвало да се меси в сирийския конфликт. И на срещата софийската среща на сирийската опозиция през месец май е трябвало да бъдат поканени представители на другата враждуваща страна – правителството на Башар Асад.
Ха сега де! Ще рече човек, че не сирийският режим, а правителсвото на кралство Лесото заяви публично онзи ден, че ще употреби химическо оръжие в случай на външна намеса. Пак по тази логика преди две години вместо да се чудим каква позиция да заемем можехме да поканим у нас на конференция полковник Кадафи и представители на Либийския национален съвет на бунтовниците.
В случая не мога да не защитя правителството бабарар с външния министър Младенов. Конференцията на сирийската опозиция трябваше да бъде организирана точно по този начин и посланикът на Асад трябваше да бъде изгонен.

Това е заглавието на днешната статия на анализаторът John O'Brennan * в сайта openDemocracy. Заглавието е хубаво, но с невинността нещата не стоят точно така. Схванал го и самият автор и по тази причина не е разпрострял метафората и върху политиците. Като пример за обратното той дава споразумението за сътрудничество в областта на отбраната, което България подписа със САЩ през 2006 година. Става дума, както се сещате за използването на авиобазите в Безмер, Граф Игнатиево и полигона в Ново село. Същественото в споразумението в споразумението според автора е, че то позволява на американското правителство да използва базите за мисии в трети страни без да е необходимо разрешение от българските власти. Авторът цитира фразата на президента Първанов, че това е „стратегическа инвестиция в сигурността на нашата страна” и не без ирония подхвърля за това, че все пак държавният глава е спестил най-важното в споразумението.
Ако това е така, то очевидно българските граждани са загубили невинноста си далеч по-рано от политиците. И за да не стане недоразумение, ще уточня: подкрепям правителсвото в това, което е подписало, но не смятам, че трябва да го крие от своите съграждани.

Когато чуя евродоклад се сещам за накривена милиционерска фуражка. На лявата страна. А пък стана ли дума за децентрализация – знам, че тя е на дясната. Дясната, разбира се правилната. И би трябвало да подхожда на дясноравнените стройни редици на управляващите. Защото тогава реват с глас митничарите , желани от всяка дясна партия поради добрия си социален статус?
Да ви призная за пръв път съм на тяхна страна. Ако и да им се носи славата. Подкрепям протеста и ако си направят партия, догодина ще гласувам за тях. Защото подозирам, че те са на улицата не е срещу децентрализацията изобщо, а тъкмо срешу милиционерската. Можем да я наречем деконцентрализация. Ако централизацията е прехвърляне на администрация и правомощия на местните, деконцентрализацията е менкане на вече деконцентрирани държавни структури. Защото както знаем, митниците са тъкмо такива структури. Разположени, съобразно търговските потоци, границите и други особени страни ежедневния търговско-икономически живот на страната.

От времето на моята младост, когато ДС обърка биографичната ми справка тотално, до ден днешен смятам, че няма нищо по тъпо от един токмак*. Токмаци ги наричаше в книгата си „Казино „София”някогашното крупие в „Ню Отани” Георги Ботев. Видял с очите си, между другото, край рулетката Карлос Чакала да играе, охраняван от офицери от ДС.
Както знаете, токмака днес се подвизива на няколко места. Или е в едрия бизнес, или е шеф на сигурността на банка, или живее с генералска пенсия и пари, натрупани с ембаргови операции, или пък е анализатор в сферата на сигурността.
За тези последните ми е думата. Тези, които през последните дни вкупом се юрнаха в медиите, за да лансират коя от коя по екстравагантни тези. Само не и най-очевидната. (Когато следите такъв геополитически анализатор и стратег на сигурността по телевизията да очертава с мозъчния си пергел контурите на Близкия изток, да знаете, че другият край на пособието, сиреч опорната точка, задължително е Москва.)

Кратък пример от Христоматията за дюнер дипломация

„Българската външна политика в никакъв случай не е провокирала терористите за този акт.” – каза днес външния ни министър Николай Младенов. Да, съгласен с него. Дюнер дипломацията никога не провокира. И понеже много си говорим за това странно явление в българската външна, вътрешна и всякаква политика, нека да я видим така да се каже в кристален вид.
31 март 2011 година. Конфликтът в Сирия вече е започнал. На свое заседание българското правителство одобрява проекти за споразумения с режима на Асад – едно за информационно сътрудничество и едно в сферата на промишлеността. В комюникето на официалната страница на кабинета присъства уникалното изречение: „Форумът ще се проведе в Дамаск, когато обстановката го позволява”*. (Курсивът е на автора).
Има ли предизвикателство? Няма, разбира се. Дали са го разбрали от Хизбула, които сега подкрепят Асад?
Ето, ако някой ви пита какво дюнер дипломация – това е. Впрочем, сигурен съм, че и вие имате достатъчно примери.
.................
* Става дума за сесия на българо-сирийския смесен комитет. И за подписването на документите от страна бившия министър Трайчо Трайко, което разбира се, не се състоя.
 

Тъкмо си се чудех, че освен цветарски магазин край дюнерджийницата нещо ми убягва от пейзажа и ето, че нещата се изясниха. Липсващият елемент е АК 47, любимото оръжие на терористите.
Заслугата е пак е на министър Цветан Цветанов. Вчера той, в разгара на разследването на атентата, все пак намери време да подпише споразумение с руското министерство на вътрешните работи. В лаконичното съобщение работата изглежда почти невинна. Но като отвори човек руските сайтове веднага става ясно за какво иде реч. Руските медии масово цитират изявленeто на заместник-министъра Игор Зубков, че Русия е предложила помощ в разследването на терракта (да ви имам абревиатурите, братушки!) в Бургас. Пак от него разбираме, че българската страна е потвърдила готовността да приеме такава помощ при необходимост. Съвсем мимоходом зам-министърът споменава, че вече е съгласуван въпросът за откриване на представителство на руското МВД в София.

Днес Израел погреба своите граждани убити при атентата в Бургас. На покойниците бяха отдадени военни почести. По причина, че всеки гражданин на тази малка държава, без значение на пол и възраст, където и да се намира по света, иска или не иска, е на фронтова линия. Въоръжен единствено със своя багаж, лаптоп и минерална вода, той винаги е потенциална мишена за тежко въоръжени терористи.
Сред погребаните бе и бременната Кошава. Сигурно си спомняте от телевизионните кадри един мургав мъж с широко, изкривено от мъка лице – Ицхак Шрики, който отчаяно търсеше съпругата си. И научи истина от устата на премиера Нетаняху 24 часа по-късно, когато вече бе на родна земя.
Има нещо, което аз не мога да разбера в случая. Как така цяло денонощие не се е намерил никой, който да му каже истината.? 24 часа са били предостатъчни, за да е ясно кой е жив, кой не и кой е с наранявания.
Не знам какво се крие какво се крие това. Признавам, объркан съм. Някакъв международен протокол ли е? Разпоредба на МОСАД, какво ли? Не разбирам.
-------
Снимка: OFFNews.bg