Пламен Даракчиев

Из дневника ми през седмицата

24 ноември

Днес се ослушвам на терасата ми в Западен парк, но не чувам обичайното потракване и ехото от преминаващия през парка влак за Перник. Явно работата е сериозна. Даже четох някъде, че шефът на КНСБ предупреждава, че стачката може да излезе извън контрол. И то си е така. Разликата между пожарникарското и синдикалното училище е, че в първото се учат да гасят пожари, а във второто- да ги палят. По тази причина не съм конструктивно настроен като лидера на ДСБ Иван Костов, а имам две радикални предложения и съответно два радикални изхода от заплетената ситуация.
Първото е да влезе Германската банка за развитие в компанията, да направи оценка на активите, да разпродаде каквото трябва, да съкрати персонал и срещу съответното заплащане да изготви план за преструктуриране. И, разбира се, да си прибере парите от мотрисите. Германците са добре запознати с българските железопътни дела още от средата на миналия век.

Днес, с изявлението на холандския министър по въпросите на миграцията Херд Леерс, отпадна и последната надежда дори за поетапно присъединяване към Шенген. Т.е. първо обхващане на морските и въздушните граници на България и Румъния, а на по-късен етап и на сухопътните.
Изявлението на холандския министър е звучен шамар или по-точно начало на серия от шамари за премиера Борисов. Също така и за също така и за доскорошния отпускар -- вътрешния министър Цветанов, отговорен за подготовката на изпълнението на по-голямата част от клаузите на споразумението. Но най-вече за кабинетът, дошъл на власт, за да ни избави от корупцията. Шамарът е звучен, не за друго, а защото сега управляващите ще трябва да чакат поредния мониторинговия доклад на Европейската комисия през идното лято.

Днес Конституционния труд, отмени уредбата в закона, съобразно който агентите на бившата ДС се освобождават от тежък дипломатически труд. Правдата възтържествува благодарение на елитната бригада „Гоце“ от конституционни съдии плюс патриотично настроени прокурори от времето на възродителния процес като например Георги Петканов.
Разбира се, че не трябва да забравяме и заслугата на председателя Евгени Танчев *, сега виден конституционалист, а преди 10 ноември като още по-виден критик на буржоазната американската революция от 1789 година и на капиталистически уклони на нейните бащи.
Но нали не си мислите, че само ченгетата-дипломати са ни проблема?

Платон от Красно село и Александър от Модерно предградие

Дилемата се задълбочава, но решението идва тъкмо навреме, преди симпозиума *

Платон: Не е достатъчно, защото всички тези тежки реформи изискват огромна енергия. Но нямам предвид енергични министри, а най-вече енергични граждани.
Александър: Съгласен съм. Дори и при тимокрацията понякога реформите отгоре не са успешни, защото гражданите стоят и гледат отстрани, та камо ли при демокрацията.
Платон: Но у нас, Александре, те гледат отстрани, защото първостроителите са овластили не индивида, а най-вече колектива. Както знаеш в такива случаи, колективът се смалява много бързо до групата на управляващите. Те представляват гражданите, а в свободното си време крадат от тях. На свой ред пък гражданите са заети да произвеждат, за да има за крадене.
Александър: Вярно, така стоят нещата. Тъкмо по тези причина в обществото липсва енергия, както казват някои.
Платон: Не вярвай на лукавите публицисти, Александре. И у човека, и в обществото като цяло дреме енергия, която е недостъпна за човешките сетива. Ти, например, виждал ли си атом?
Александър: Страхувам се, че това все още не се удало на нито един смъртен.

Платон: Но вярвам няма да отречеш, че атомът съществува и че в него има заложена чудовищна енергия. За да бъде тя освободена и да настъпи верижната реакция, която ще донесе светлина в дома ти, трябва ядрото да атома да бъде предизвикано.

Част І

Дилемата

Платон, Александър

Както предишната, така и тази събота станах рано, плиснах вода на очите си, сложих анцуга, обух маратонките, тръгнах по ул. „Западна“ Стигнах до края на „Ал. Стамболийски“ и от там по една пряка пътека поех през Западния парк. Мястото е доста навътре. Първо трябва да пресечете ЖП- линията, да повървите още 200-300 метра- ще видите голяма поляна от лявата страна и група мъже, които се разхождат из нея. Непременно ще ви направи впечатления един от тях – с дълга бяла коса, но широк, с телосложение на борец. Може и да сте наясно какво става по кьошетата на София, но съм сигурен, че не знаете какви интересни разговори текат в Западен парк. И тъй като съм се погрижил да взема с мен диктофона, имате пълния запис на диалого между между Платон от Красно село и Александър от школата в Модерно предградие.

Платон: И така, скъпи ми Александре, чувам, че се насочваш към презряната политика? Нали знаеш, че младият Аристотел я отнася към практическите науки, т.е. чак след теоретическите и техническите ?
Александър: Да знам, Платоне. Но съм принуден да се заема. Сега, след това, което стана на изборите имаме нужда от нова дясна партия и от голяма промяна.
Платон: Хубаво начинание и не мога да не ти пожелая успех. Но, ако смея да попитам: не е ли Тимон, онзи 22-годишен младеж срещу нас, при чието раждане за пръв път бе произнесена думата промяна ?
Александър:  Но това не бе промяна, а 22 години имитация и посткомунизъм.
Платон: Да разбирам ли Александре, че ти смяташ прехода за неуспешен ?
 

Бихте ли напуснали работа, ако не сте доволен от работодателя, но сте със средно образование, нямате друга квалификация, получавате средната за страната за заплата и имате семейство ? Не, разбира се. Дори и да го съобщавате на висок глас на всички около вас, няма кой да ви повярва. Точно така така стоят нещата и със заявлението на КТ „Подкрепа“ от вчера, че синдикатът напуска социалния диалог, т.е. хранилката, наречена социално партньорство. Тук, разбира се, не става дума за д-р Тренчев, който по обясними причини няма да може да се върне към работата си на патоанатом, нито пък за вицето му строителният инженер Димитър Манолов, за който важи същото. Става дума за един синдикат, замръзнал в развитието още в началото на 90-те, в който членуват преди всичко държавни чиновници, нискоквалифицирани работници, служители в там таме неприватизирани предприятия заетите в сфери, финансирани от държавния бюджет.
Най-вероятно човек не би обърнал внимание на поизпадналата „Подкрепа“ и на партньорите им от КНСБ, ако не бе обстоятелството, че крадливите им ръце отново посягат към нашия джоб.

Няколко думи за есента на 1989 г., когато наместо да сваляме комунистите правехме партия след партия

Не се наемам да твърдя, че Луканов и другарите от Политбюро са създали българската опозиция. Да печели време и да действа подмолно така, че да забави появата на обединена антикомунистическа позиция най-вероятно е било естественото поведение на режима. Но случилото се в края на ноември и форматът, в който бе учреден СДС на 7 декември бе направо жокер за комунистическата партия. Вместо монополитно и стегнато антикомунистическо обединение, срещу нея се изправи хлабава и неясна коалиция от сдружения и прясно създадени политически партии.
 

Запознаства около учредяването

Както споменах и в предишния постинг, броени дни преди решението на 7 декември следобед, ние хората, които трябваше да се подпишем, все още любопитствахме за имената си. Останало ми е в главата как седя и пуша по време на едно от  почивките в мазето на Института по социология. По някое време Петко Сименов идва и води със себе си дребен възрастен човек с мустачки и жив, любопитен поглед. Разбирам от него, че отдавна иска да се запознае с мене. Здрависваме се и чувам името – д-р Петър Дертлиев. С известно неудобство разбирам, че бил политзатворник, народен представител

Как изглеждаше бъдещата коалиция към 9 ноември 1989-та

Всъщност никак не е трудно да обясним опасенията на върхушката в БКП. Стига да се върнем на датата 9 ноември и да си припомним така наречените неформални сдружения. Те бяха пет на брой – Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, „Екогласност“, Независимото дружество за защита правата на човека, профсъюза „Подкрепа“ и Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности. Три месеца по-късно, по време на Кръглата те станаха петнайсет. Всяка от тях със свои местни и централни органи. Само се опитайте да се представите как в такава коалиция се вземат решения при скоростта, с която вървяха събитията в онова време.
Сред петте организации, учредени пред 10 ноември най-многобройна  и с присъствие в много от големите градове бе „Подкрепа“, набрала в скорост в дните на Екофорума, когато режима бе охлабил хватката. Другите две сдружения, които имаха структури в страната бяха „Екогласност“, но най-вече Независимото дружество, в което освен българи членуваха турци от Казанлъшко,и Лудогорието и българомохамедани от Благовградско.
Най-малоброен, но със значителна относителна тежест, поради контактите с Политбюро бе Клубът.

Преди 22 години на днешния ден се е състояла срещата на Андрей Луканов с десетина представители на още неродената опозиция. Привържениците на конспирацията твърдят, че в дома на Хайтов * е било благословено раждането, но струва ми се, че нещата стоят тъкмо обратно. Макар повечето от участниците да твърдят, че срещата е опознавателна и без център на разговора, все пак един от тях - Петко Симеонов открехва завесата – покойният сценарист на прехода повдигнал въпроса за готвеното обединение на неформалните сдружения. Той натъртил, че „не е удачно толкова разнородни сдружения да се обединяват и съобщил, че Политбюро е против.“
Струва ми се, че казаното от Луканов е ключът към една загадка, загадка, признавам и за мен самия. А тя е: защо след като разговорите за обединение на опозиционните сдружения вървяха още от времето на Екофорума, след 10 ноември по темата настъпи дълго затишие. За период горе-долу от три седмици. Днес този период може и да не ви изглежда толкова дълъг, но на фона и скоростта, с която се развиваха събитията у нас и в Източна Европа, това е прекалено много време. Впрочем, през това време вече бяхме свидетели на първите иронични подмятания в западния печат, че на българите им трябва цяла седмица, за да направят митинг.
Като се връщам назад през годините, мисля, че иронията е основателна и що се отнася до появата на организираната опозиция – близо 4 седмици след преврата в БКП.
---

E, доживях и това – човекът, който преди осем години обяви края на прехода в една дискусия на списание „Разум“, днес заяви, че не е имало преход, а български посткомунизъм.
Бих казал, че това е напредък. Едно е да тичаме назад-напред и да казваме „мерси“, докато миналото ни налага с тигана по главата, съвсем друго да се огледаме и да решим какво правим. Разбрах го преди много години, още като ученик и начинаещо перо в школата по бокс в Кърджали. По-точно по време на разгорещен спаринг,когато младеж от по-горна категория ме просна на пода и разбрах, че не е проблемът да се изправя, а това как ще продължа.
Но това, че постепенно, бавно и мъчително откриваме топлата вода е само едната страна на въпроса.