Какво зная и какво мога да разкажа за Георги Марков

Това е материалът на Петър Семерджиев , който намерих в архива си. Подписан е собственоръчно от него и преписан от жена ми, без каквато и да е редакция. Доколко си спомням в “Убийте скитник” има интервю с него, но струва ми се тук, спомените му са по-пресни и тезата по-отчетлива. Там където има получер курсив, да знаете, че е мой. Не знам дали материалът в този му вид някога и някъде е публикуван. Възможно е да го е използвал и в мемоарите си, които не съм чел. Ако е така, моля да ме извините.

"1. Името на Георги Марков ми стана известно най-напред по неговите литературни произведения.По-късно при случайна среща в дома на мой познат,можах да се запознаялично с него. Той идваше там във връзка с превеждането на някои свои произведения. Моят познат, Борис Нанов, бе преводач от български на основните западни езици на произведения на български писатели. Един от тях бе Емилиян Станев, който го препоръча на Георги. Тогава получих копия от две негови пиеси и на отделни разкази.

В разговорите ни Георги Марков казваше, че подготвя преводите на свои произведения, защото му предстои пътуване на Запад и желае да ги представи на заинтересуваните литературни среди там. Предстоеше му пътуване на първо време до Италия, където по товавреме живееше негов брат. За завръщането му в страната не е ставало дума. Преводачът му Борис Нанов обаче споделяше с мен, че Георги подготвя свои работи в превод, защото нямал намерение да се завърне, нещо, което стана факт много скоро.

2. Моят живот в страната протичаше така, че през 1973 г. Напуснахме България заедно със съпругата ми Ема Герон. Тя започна работа по своята специалност в един научен институт в Израел, а аз освен временно ми назначение в Ерусалимския университет предоставих първите си статии на българската редакция на радои „Свободна Европа”. Наскоро след това бях поканен да сътруднича на българската редакция на ВВС. При първото ми посещение в Лондон се срещнахме с Георги. Вечерта останахме на продължителен разговор. Разменяхме мисли за работата на българската редакция и за сътрудничеството на Георги в „Свободна Европа”. Твърде много говорихме и за положението в България, за политическия режим там и за настроенията сред творческата интелигенция. Във всичко казано от него се чувстваше напрежението, в което живееше и желанието му да работи при новата обстановка, в която се намираше.

През следващите години се срещахме по два или три пъти всяка година предимно в Лондон, а понякога и в Мюнхен. Той встъпи в брак с една от сътрудничките на ВВС, Анабел. Двамата бяха крайно щастливи при раждането на дъщеря им Сашка. Междувременно младото семейство се сдоби със собствен дом в един от южните лондонски квартали. Нашите контакти се превърнаха в близко приятелство. Привсяко посещение в Лондон със съпругата ми им гостувахме, а заедно с тях посещавахме общи познати.

Още в първите ни разговори Георги споделяше плановете си по това, което пише, а и по-далечните. Той не се ограничаваше в сътрудничеството на радиостанциите в Лондон и Мюнхен, асъщо и на „Дойче веле” в Кьолн. Творческите му стремежи бяха много по-всеобхватни и той замисляше да напише роман, да завърши пиеси. В тези разговори възникна идеята ни да напишем нещо на обща тема върху българската политическа действителност. Днес ми е трудно да кажа кога точно възникна тя, но баз колебание се спряхме тя да бъде посветена на неестествената, но неудържима кариера на Тодор Живков като партиен и държавен ръководител. Георги разказваше някои подробности от биографията си, за зараждането на своето опозиционно настроение, зародило се още в ранните му младежки години, но особено силно му повлияват две обстоятелства, макар по-късно. След завършване на висшето си образование постъпва на работа като инженер в индустриално предприятие край София. Директор ебила Маня Енчева, за която разказва с особена топлота в един от първите си репортажи. От нея чува за първи път изрази на резервираност по отношение на Т. Живков. Те предизвикват първото чувство на критическо отношение към партийното ръководство и неговия вожд. М. Енчева изразява естественото настроение на част от старите кадри на компартията, които не приемат налагането на Т.Живков за пръв партиен ръководител. Тя обаче,има по-сериозни основания не само поради положението и на партиен деец в миналото и емигрант в Съветския съюз. Тя е съпруга на Дачо Колев, също партиен водач и емигрант, а до края на 1934 г. И секретар на окръжния комитет на БКП в София. Тогава са набелязани някои мерки за отстраняване от редоветена партията на някои партийни членове, уличени като сътрудници на полицията. Между тях бил набелязан и Т. Живков като член на партийната организация в Държавната печатница. Второто обстоятелство е свързано с предоставената му възможност да се запознае с архивни материали, засягащи дейността на партийни дейци, съхранявани в Държавна сигурност, което му било необходимо за изпълнение на негови творчески планове. Силно впечатление му правят материали в досието на Адаблерт Антонов-Малчика и отделни материали, засягащи поведението на Антон Иванов- член на Политбюро и един от главните обвиняеми по процеса против членове на Централния комитет на БКП. Георги изразяваше учудване от противоречието между представата за тях, внушавана от партийната пропаганда и техните прояви в следствието или преди смъртта им, наричани от него „просто човешки”. Например, за Малчика казваше, че едно от последните му желания било „да изпие чаша вода”, а за А. Иванов- отделни признания за нелегалната му дейност. Това обстоятелство съвпада с присъствието му в обкръжението на Т. Живков и наблюдава непосредствено държането му на партиен велможа от най-висш ранг.

В един от разговорите ни за съдържанието на негови предавания по радио „Свободна Европа” споделих, че съм приготвил своя работа на тема „Георги Димитров- мит и действителност”. Нашият разговор премина и върху изкуственото положение на Т. Живков и бяхме единодушни, че е необходимо да се разкрие какво представлява в действителност той. Георги заяви,че е готов да предостави програми за радиото, в които да разкаже за непосредствените си срещи с него. Тогава аз приех да напиша нещо за фалшификациите, които се появяват в печата в спомени, в историко-партийната литература, за да му се съчинявабиография на ръководен партиен деец в миналото, какъвто не е бил. Георги успя да изпълни това, което замисли, а аз го сторих много по-късно с издадената книга „Нищожество в доспехите на величие”.

3. В разговорите ни Георги Марков все по-често изказваше съжалението, чебългарската политическа емиграция не разполага с по-сериозно списание или вестник. Аз сътрудничех на издаваното в Париж сп. „Бъдеще”, редактирано от Ценко Барев и на сп. „Лъч”, издавано в Лос Анжелес от Дора Гъбенска. Когато сме разисквали този въпрос ,аз го уговарях да сътрудничи на сп. „Бъдеще”, доколкото излизаше по-редовно в сравнение с другите. Той обачебе категоричен в отрицателното си отношение към това списание и не допускаше негови произведения да се появяват на страниците му. Същото отрицателно отношение имаше и към останалите емигрантски списания. Георги бе прав в този смисъл,че списването им се осъществяваше на много ниско равнище, а и уредничеството и техническото изпълнение бе крайно непригледно. Предпочитанията му бяха за издаване на списание на български език, обществено-политическо и литературно по съдържание и в по-голям обем.

В началото на 1978 г. Се оформи окончателно нашето решение да започнем подготовка за издаването на списание според замисъла на Георги. Инициативата бе негова. Спомням си, че по време на едно мое посещение в Лондон разговаряхме подробно как ще изглежда списанието . Установихме се, че трябва да е двумесечно, в обем от 250-400 страници, а отпечатването му да става в Мюнхен. Съставът на редакцията му трябваше да бъде от трима души: Г. Марков като главен редактор и членове Владимир Костов и Петър Семерджиев. Георги вече бе говорил с Костов и взел неговото съгласие. Малко по-късно, в разговор с Асен Мандиков,редактор в радио „Свободна Европа”, последният направи предложение новото списание да бъде наречено „Нов Златорог”, като продължение на традицията, заложена от Владимир Василев с редактираното от него сп. „Златорог”. Това допадна на всички ни. Междувременно Асен, който трябваше да бъде един от редовните сътрудници, почина и бяхме лишени от ценното му участие в осъществяване на падетата инициатива. Ориентировката ни бе първият брой на списанието да излезе през есента на 1978 г.

През месец август аз престоях продължително време в Лондон. С Георги вече разговаряхме за практическите мерки около издаването на списанието. Той беразговарял отново с Вл. Костов, защото предстоеше последният да премине на работа в „Свободна Европа” в Мюнхен. На срещиге нисъгласувахме всичко, което предстоеше давършим. От Лондон заминах за Мюнхен, където трябваше да дочакам Георги през последните дни на август. Според уговореното помежду ни, аз трябваше да разговарям предварително с Христо Огнянов, сътрудник на „Свободна Европа” и с Методи Захариев, директор на българската редакция в същото радио. Докато очаквах Георги, имах продължителни разговори и с двамата.

-Огнянов прие направеното му предложение за поеме грижата за отпечатването на списанието на собственото му печатно устройство. Според неговите пресмятания разходите по отпечатването на всяка отделна книжка могат да възлизат на около 8-12 хиляди немски марки.

-Разговорите ми със Захариев се отнасяха до повече и от особено значение въпроси. Първият свързвахме с възможното финансово подпомагане на списанието. След като му обясних какви са ни окончателните намерения, получих съгласиетому. Той ме увери, че голяма част от помествания във всяка книжка материал ще бъде предаван по радиото и съответно хоноруван, за да бъдат облекчени разходите.

С Методи Захариев обсъдихме и друг един въпрос, засягащ личното положение на Георги, който желаееше да се установи в Мюнхен, откъдето да ръководи издаването на списанието. Поради това той искаше да бъде приет на работа в българската редакция на радиото. За него подобно намерение означаваше временно уреждане на положението му, защого замисляше в близко бъдеще да се освободи от всякакви служебни задължения. До тогава искаше издръжката на семейството му да бъде гарантирана. Тази бе причината, поради която искаше и съпругата му Анабел да постъпи на работа в радиото. Всичко това посочваше, че неговите планове водят към осъществяване на един свободен български емигрантски център.

Аз получих уверенията на Захариев, ченяма никаква пречка Георги да премине на работа в „Свободна Европа”, а не е проблем и назначаването на Анабел. Когато той пристигна в Мюнхен, му съобщих за разговорите с Огнянов и Захариев. В лична среща с последния ся уточнени някои подробности. Ние двамата пък се занимавахме с определяне на материала, който да бъде включен в първите два броя на списанието. На първо място предвидихме поместването на части от спомените на Благой Попов „За да не се повтори никога вече”, разказ от Георги, статии от Костов и мен. Той разчиташе, че ще бъдат получени творби на български автори, изпратени от страната. Между авторите им посочваше Стефан Цанев, Константин Павлов и др. Сред живеещиге в Мюнхен български емигранти, изявени като литературни творци, можеше да се разчита освен на Огнянов, още и на Димитър Бочев, с когото Георги бе в близки приятелски отношения. При всяко негово посещение той гостуваше често на Бочев.

След всички разговори и уточнявания, на 29 юли или на 30 август всички ангажирани или заинтересувани около издаването на списанието „Нов Златорог” се събрахме в румънския ресторант в Мюнхен. Това бевечеряза отбелязване на предстоящето му издаване. Присъствахме: Георги Марков, Христо Огнянов, Димитър Бочев, Васил Кожухаров със сина си, аз и съпругата ми и един случайно научил за срещата и пожелал да дойде /не съм запомнил името му, но навярно Кожухаров го знае, защото придружаваше сина му/. Разговорите се водеха главно около списанието ,как ще изглежда, какво ще бъде съдържанието му. Късно вечерта излязохме навън и останахме продължително време около колите няколко души. Съпругата ми говореше с Огнянов, а ние с Георги обсъждахме последните мерки около преместването му в Мюнхен и събирането на материала за първата и втора книжка. Разделихме се с обикновените напомняния за лично опазване поради сериозното начинание, което предприемахме. На другия ден той трябваше да отлети за Лондон, а аз да се върна в Израел.

4. Новината за гибелта на Г. Марков дойде като изненада за мен. На втория ден след нещастния случай наш близък позвънил на съпругата ми в работата и и я попитал познава ли български емигрант-писател, за когото прочел съобщения във вестниците, че бил убит в Лондон. Тя веднага се свърза с мен ,за да ме уведоми. Докато правех разни догадки, ми се обадиха по телефона от Лондон. Познах гласа на един от сътрудниците на българската редакция на ВВС, който потвърди новината за убийството. Той ми предаде предупреждението на ръководството на радиото да взема незабавно лични предохранителни мерки. Новината и предупреждението не оставяха у мен съмнение кои могат да бъдат организаторите и извършителите му. Те можеха да се търсят в ръководството на българската компартия и сред служителите на българските тайни служби, макар физическият извършител да бе успял да се укрие. За мен остана безспорно, че причината за извършеното убийство е не само в разобличенията, направени за българския партиен и държавен ръководител Т. Живков, но и в замисленото създаване на емигрантския център за разобличаването на политическия режим в България.

5. Във връзка с убийството на Георги Марков бе създадена версията за т.нар. „български чадър”. Тяе поддържана дълго и популяризирана от Владимир Костов, който също твърди, че е направен опит за убийството му. Според нея, убиецът на Георги проболбедрото му с върха на носения от него чадър. Аз не я приех още когато чух това обяснение. Не можех да допусна, че такъв терористичен акт няма да бъде възложен на достатъчно трениран човек. Ако същият е носил чадър, той му е бил нужен за прикритие, за да нанесе удара върху набелязаната жертва със специален уред. Тезимои съображения изказвах при всеки случай, когато се отнасяха до мен различни лица, предимно журналисти, които проявяваха интерес към случая и винаги са го свързвали с опита за убийство на папата. Тях споделях и с моите познати.

6. След убийството на Георги Марков в разговори за този случай винаги са ме питали, опасявал ли се е той от покушение върху живота му, предупреждаван ли е от някого да взема предпазни мерки ? За емигранти в неговото положение, особено пък с това, което пишеше и с подготовката да създаде фактически емигрантски център за разобличаването на режима в България през 1978 година, разговорите за личната му безопасност, или както близки хора винаги се изразяваха: „Бъдете внимателни, пазето се !”, бяха нещо нормално и постоянно се повтаряха. За него такива опасения се подсилваха и от отделни случаи.

След като обзавежда свое жилище в Лондския квартал, на същата улица или в близост с дома му гостува тогавашната съпруга на писателя Павел Вежинов и българско семейство. Тя посещава Георги и в разговора, който са имали го предупреждава, че това, което върши като емигрант поставя живота му в опасност. Подобен разговор е имал неговият брат Никола с български емигрант от Мюнхен. Последният съобщил, че българските тайни служби замислят убийството му. Естествено, Никола съобщава това на своя брат.

Георги не обръщаше внимание на подобни предупреждения. Опасност действително съществуваше, но тя не можеше да се свърже с тях. Никой служител от секретните служби не би споделил какво предстои да бъде извършено и особено, ако е замислено убийство. Тези лица обаче могат да бъдат използвани от тях единствено да се упражни психологическо въздействие върху някого.

7. За мен остава безспорно, че българските секретни служби са проявявали специален интерес към Георги Марков. Два случая ме убеждаваха в това.

Със сътрудника на Би-Би-Си Петър Увалиев са водени разговори, в които е проявен интерес за живота и работата на Георги в Лондон. Това е ставало при посещението на Увалиев в България. Струва ми се, че в тази връзка Увалиев разказваше легендата, че е смъртта на Георги Марков е предизвикана в междуемигрантските борби. По същото време той разказва сред познатите си в София неистини за друг писател-емигранти – Атанас Славов, като твърди в какво бедствено положение изпаднал. Известно е, че по време на престоя му в Лондон Славов бе улеснен от Георги, а при прехвърлянето му в Щатите в началото получи степендия от Рокфелеровия фонд, а след това бе достатъчно добре обезпечен.

Все още остава открит въпросът, защо Ценко Барев, като шеф на отцепническа емигрантска група, съставена предимно от привърженици на Земеделския съюз, наречена Българско освободително движение – БОД със седалище в Париж, приема първоначално предложението на Йосиф Загорски от Швейцария да отпечата двата тома „Задочни репортажи” като му бъде заплатено 25 хиляди френски франка, а след това обяви, че ръкописите изчезнали заедно с предоставените му семейни снимки. Той твърдеше, че били откраднати и посочваше лицето, което според него, направило това. За случая мога да говоря напълно определено, защото бях повикан от Барев в Париж, за да прегледам извършвания набор на ръкописа на първия том от „Репортажите” и да напиша предговор. Когато пристигнах бяха набрани повече от 300 страници. Барев държеше ръкописите и снимките в чекмеджето на собственото си бюро и предоставяше само на части страници за набор. Не е ставало дума за разбиване на чекмеджето. Когато той обяви, че ръкописът и другите материали са изчезнали у мен се породи съмнението за нещо нередно. То бе подсилено от факта, че Барев не потърси друго копие от ръкописа, за да покаже, че е готов да продължи работата по отпечатването на двата тома и не даде никакви разумни обяснения, защо прекратява по-нататъшния набор, когато с първия том той бе почти приключил.

Ако пожелаят, Петър Увалиев и Ценко Барев, биха могли да дадат някои допълнителни обяснения кой или кои са водили разговори с тях за Георги Марков, както и по посочените примери.

8. Когато се говори за Георги Марков не може да не се посочи дружбата му със семейство Кожухарови. След като напусна Италия той престоява известно време в Западна Германия в Мюнхен. Там попада под неотстъпните грижи на Надя Кожухарова, което е един от познавачите на немската и българската литература. Та преведе негови творби, някои от които са поместени в изданието на немски език на сп. „Континент”. До края на живота си Георги запази приятелски връзки със семейство Кожухарови и при всяко посещение в Мюнхен му гостуваше.

9. Напоследък сред привържениците на комунистическата партия и от служители на тайните служби се заговори, че Георги Марков бил сътрудник на Държавна сигурност и едва ли не по нареждане от там емигрирал. Станалият известен Георги Тамбуев с манипулирането на досиетата на обявени за секретни сътрудници на тази служба заявява, че Георги имал досие на такъв. След като се съобщаваше в печата, че материалите, свързани с неговото убийство, както и досието му са загубени или били откраднати, а дори и унищожени, този човек в изпълнение на възложената му провокационна роля направи изявление, че е налице досието. Той дори твърди, че е доказано положението му на сътрудник на ДС. Без да се замисля, обаче косвено призна, че гибелта на Георги е организирана от някогашните му началници, които може би, са и днешни негови ментори. Известно е отношението на секретните служби към лицата, които са считали за доверени или са очаквали услуги, изведнъж тръгват по свой път и започват да разобличават режима, който е пожелал да ги използва. Случаят с Георги обаче е много по-определен и не може да се вмести в такава схема. Творческото му дело и личния му живот в емиграция, така както ми е известен, говорят за един предан на своя народ гражданин и на своя необикновен талант на творец.

Ерусалим, 25 август 1991 г.

П. Семерджиев

/Следва подпис/"