Блогът на Пламен Даракчиев

Тези дни изчетох в медиите доста анализи на предизборните програми на политическите партии. Изненадан съм. Къде бе, колеги, ги намирате тези документи ? Аз не успявам. Единственият, който успях да открия и който беше що-годе в приличен вид е програмата на ДБГ. На сайта на ГЕРБ има акценти. Съвсем, ама съвсем неглиже. Като ги минеш на тъгъдък, все едно си ударил сто грама екстраст Artemisia absinthium *. Демек, забранената в началото на миналия век напитка абсент*. На страничката на социалистите, човек може да намери информационна кореспонденция от тяхна сбирка в НДК, на която Станишев излага програмните приоритети. Все пак, с малко упоритост успях да се докопам и до четиво от 16 февруари, т.г. – „Радикална промяна за демократична и социална България”. Както можете да се досетите – то не е за хора със слаби сърца. Няма програми още на сайтовете на ДПС, на Атака и на РЗС. На сайта на ДСБ пък се мъдри програмен документ в три раздела ( „ДОХОДИ, РАБОТА, СИГУРНОСТ”) с по три стъпки във всеки един от тях. Той оставя впечатлението на адаптирана приказка. В нея има точно 263 думи, както сочи моя текстови редактор. Това е положението към днешна дата. Българските политически партии съвсем са му отпуснали края. Но пък къде в закона е казано, че за да се явиш на избори, за да влезеш във властта и дори да получиш субсидия е необходимо да бизнес план… пардон програма. Но, колкото – толкова. Утре смятам да се спра по-подробно на акцентите на гражданите за европейско равнище, след това на „Радикална България „и така нататък, по реда в социологическите проучвания. ---------------- *
------

На фона на улицата и задаващия се протестен вот, десноцентристките партии у нас са до стената и губят гласове. Лавинообразбразното и стихийно пренастройстване на ляво-радикалните послания оттеква далеч по-силно от подредените спорадични реплики на десните лидери. В повечето случаи, предизвикани от конкретни информационни поводи и и отнасяни бързо от следващото събития. Левият оркестър вече е на подиума и и свири в пълна мощ. Акустиката в условията на криза е отлична, а гневът на избирателите освобождава техните доскорошни задръжки. Социологическите проучвания вече сочат тревожни тенденции и сочат, че голяма част от избирателите са нетърпеливи в очакване на нови формация и послания за бързи решения. На популизма, десните партии могат да противопоставят единствено… популярното. В условията на разделение на народ и елит, на граждани и на мафия, лесните решения на левия популизъм са така да се каже четивни. И по своему, разгърнати на широк фронт, но върху наклонена равнина. И с акцент върху върху светкавичните секторни решения. Не дай боже и с разгръщане по вертикалата, където вече идва разграничението от малцинствата. Десните партии засега нямат отговор. Нещо повече – тяхната стратегия е изцяло погрешна. Най-вече, защото по свой си начин следва непосредствените събития и – парадоксално, но факт – също също с в плен на популизма. Култивиран, но все пак популизъм. Ще дам два примера в това отношение. Първият е свързан с последователната линия на ДСБ в търсенето на антимонополни решения. Ако човек я проследи в годините назад, няма как да не забележи, че тя е сериозно обмислена и прокарвана от най-изявените представители на партията. Всичко това, обаче изведнъж се срина около протестите. Няколко набързо издигнати слогана на улицата зачертаха многогодишните усилия на тази партия.

Улицата сви знамената. За по-добри дни. Или пък за по-лоши. (Както искайте разбирайте онова, което се задава след изборите. ) Протестиращите спечелиха, но още не го разбраха. Знаят го едни други хора, на които това им е работата, да знаят. Да кажем, че е наясно с това пищещият тези редове. Не защото работа му е да знае. А по причина, че действителността е негодна за прочит, а пък бъдещето не се не научава само с четене. Това, последното, в случай че ми бъде позволено да перифразирам един лондонски денди и пройдоха от по-миналия век. Най-важното, което научих, докато бяха част от улицата (за ужас на мнозина мои приятели) е, че зад привидната бъркотия, винаги подрежда някои неща в главите на хората и оставя послание, което те следват за дълго. То не винаги е истината. Така например, през далечната 1990 година, ключовата дума бе неутралното демокрация, а не истинското -- свобода. По-късно, през зимата на 1997 година, слоганът бе „ново начало” . И Европа като възможност да се справим със собствената си безпътица. Преди броени дни, пък по софийските улици видях един многозначителен плакат „Това не е протест, това е процес”. Този път улицата ни изненада с нещо невиждано и нечувано през годините на прехода.

Тя издигна искания за Велико народно събрание, заговори за промени в властта, за отзоваване на депутатите, за граждански квоти и за още ред други начини, чийто прицел бе властта като такава. Въпреки противоречивите противоречеята в тях, въпреки стряскащите призиви за национализация, нещо прищрака в главите на хората. А то е, че след много години, най-сетне те направиха връзката между насъщния от една страна и от друга – непостижимите до скоро абстракции – Конституция, държава, право, закон, изобщо власт.

(продължение на един неотдавнашен забързан коментар по темата)

И рекъл бях: "Аз няма веч да плача
за тежките на тоз народ беди!"
Ожесточен, пощада му не рачих:
"Да тегли - думах с яд, - нал тъй мъжди.
 

„Жестокостта ми се сломи”, П.Р. Славейков
 

Помните ли дядо Славейковото „Жестокостта ми се сломи” ? Вгледайте се в жалбата на народния поет и се запитайте какво обща има съвременникът с този начин на съпреживяване на народната съдба ? За да ви улесня ще ви припомня, че само до преди месеци по кръчмите и вечер пред телевизора вървеше безкрайният рефрен за овчедушието и покорствота на този народ. И още: почти садистичното удоволствие, с което обикновено задълбавахме в народопсихологията (не вярвам да спрем някога) в близкото и дори в най-далечното минало.
Тъкмо на другия полюс отидоха нещата, когато „спящият воин” , по израза на дядо Словейков, внезапно се събуди и разноликото множество се изля на улиците. Протестите дойдоха изневиделица, от нищото, на което приписвахме нещо тъмно, робско и покорно. И мнозина се сепнаха, пропускайки покрай ушите си смайващите призиви за нов обществен договор. И напук на довчерашните си поплаци, провидяха в случващото се бунта на жакерията.
Впрочем това трескаво хвърляне от единия на другия полюс не е толкова просто за обяснение. Със сигурност ще сбъркаме, ако го отдадем единствено на промислени страхове за демократичните институции и евентуални рецидиви от близкото минало . Нещата са далеч по-дълбоки, отколкото си ги мислим.
 

Колко далеч можем да стигнем
 

Нека погледнем на тях и от една друга страна. Нека проследим и едно друго основание за гнусливото отношение към улицата. То започва от това, че някъде в годините на прехода мнозина от нас стигнаха до невъзможното, но иначе непоклатимо убеждение, че абстракциите общество, държава, Конституция не са по силите на онези, които обикновено наричаме обикновени хора (без извинение за тафтологията). Ако продължим логиката на подобен тип мислене, неизбежно ще стигнем до извода, че на същите тези обикновени хора не им е съдено да потвърдят с разум, онова, което вече е разписано и тържествено прогласено в най-високо стоящите норми, на които се крепи едно демократично общество. Ако това наистина е така, следва едно много опасно продължение.

Мониторингът на ПАСЕ върху съдебната власт, медиите изборите в България остава. За разлика от наблюдението върху правосъдието и вътрешния ред в ЕС, тук сме без румънците. И оставаме единствената наблюдавана страна, член на ЕСС, измежду 47 държави в Съвета на Европа. Но това едната страна на въпроса.

Какво казваме на европейците в едно иначе смислено и важно писмо

Другата, по-неприятната е ясно изразена в писмото на 8 авторитетни български неправителствени организации *, които настояха пред ПАСЕ наблюдението върху страната ни да продължи. Какво ли отчаяние трябвало да ни е обхванало всички нас, българите, за прочетем още в началото на писмото следната констатация: „Устойчиви реформи в България могат да бъдат гарантирани само посредством ангажиране на международните институции.” ? Опитайте се да поставите на мястото на отсрещната страна, която чете това ужасяващо признание в иначе смисленото писмо. Още повече, че по нататък това признание е обстойно защитено в специален раздел , озаглавен недвусмислено „Значението на продължаващата международна подкрепа и мониторинг”. В него е назован пределно ясно мотива на неправителствените организации да настояват за продължаването на мониторинга: „За съжаление, правителството и Народното събрание са доказали по много поводи, че игнорират предложения и апели на неправителствения сектор. Само когато международни организации застават зад инициативите на гражданския сектор, те биват взети предвид от правителството. „

или за това защо у нас е възможен патримониумът * ДПС

Прав е Иван Бедров да твърди, че вместо за алтернативи и политика, след покушението ще си говорим за Октай, за ефективността на службите, за омразата и за ред други неща от вчерашния ден. А има за какво да си говорим ? И за ДПС, и за Доган вътрешно партийните обръчи. На ръководството на Либералния интернационал може изобщо да не му пука как е устроена и по какви правила работи една източноевропейска етническа партия, но ние би трябвало да сме загрижени. Най-малкото, заради това, че тази организация периодично скандализира общественото мнение. Било то с трупа на високопоставен нейн член в партийните сараи, било то с корупционни практики на нейни министри и кметове или пък с изявления на нейния лидер, за което в други страни срещу него със сигурност ще да започне наказателно преследване. Ето защо трябва да търсим омразата не в поплаците на новоизбраният председател Лютви Местан, а в правилата, по които работи и съществува самото ДПС. Какво друго, ако не недоверие към твоите собствени членове е да предоставиш правото на лидера на партията да определя

С Иван Художника се запознахме във влака

за София. Беше два пъти по възрастен от мен и нямаше вид на интелектуалец. С грубо изсечено лице. От тези, които вдъхват доверие от пръв поглед. Във вътрешния джоб носеше малка и плоска бутилка. Но не с уиски, а с домашна сливова. Пийнахме и докато стигнем до столицата, той ми разказа колко сложно е живота. И как само изкуството може да ни накара да го проумеем.
Преди да се разделим той махна с ръка и каза, че ако намина някой ден към Пазарджик, да питам за Иван Художника. През идната година не само наминах, но дори се застоях там, ожених се, роди ми се син и откарах цели седем години. Щом се озовах в Пазарджик се заех да го издиря. Имаше няколко ивановци- художници. И всеки от тях повдигаше рамене озадачено като чуеше за друг Иван- художник. В крайна сметка се озовах в ателието му. Не ми трябваше много време, за да осъзная, че момичето на едно от разхвърлените в ателието платна, си бе съвсем истинско. Толкова, колкото би било на снимка. Но по онова време още не знаех, че нещата в изкуството не трябва да толкова истински. Малко по-късно, точно на Бъдни вечер, се озовах с него в местната легендарна кръчма „Тракийския хан”. Там той имаше много приятели – свини и пияници, както би казал Вутимски,* но приятели. Към полунощ вече бяха останали сами на масата, когато той попита:
-- Знаеш ли какво ще се случи след малко?

Ако се поразровите архивите и се върнете в към онзи декември на 1989-та, няма начин да не забележите нещо, което здравият разум не може да проумее. От 7 декември чак до Кръглата маса има едно-единствено събитие, организирано от новоучредената опозиция – митинга на 10-ти. Всичко останало в този наситен с протести месец е или спонтанна проява, или работа на студентите, или пък както ще разберете по-долу, инициирано от новия синдикат „Подкрепа”.
Удивително, нали ?

А през това време в София вреше и кипеше. В страната също се надигаше вълна. В СДС, обаче всичко бе спокойно. И не само това. Здравите сили вътре полагаха огромни усилия в две посоки. Едната – да предовратят възможни акции срещу режима, другата -- да санкционират тези, които по една или причина са изтървали. Така беше, например на 9 декември, когато многохилядно ществие тръгна от Южния парк и се изля пред Народното събрание с обичайните възгласи „Долу БКП!”, „Убийци!”, „Оставка!, „Долу член 1”. Санкцията от СДС бе незабавна. Още на следващия ден новоизбраният председател Желю Желев заклейми шествието. „Това е некултурно и недемократично” – каза той тогава. И далеч преди комунистите да ни нарекат екстремисти, чухме от неговата уста предупреждението, че „това може да предизвика ексцесии и дори провокации”.
Впрочем, докато в новоучреденото СДС втасваха земеделци, репресирани, студенти, партийни дисиденти, правозащитници, социлдемократи, еколози, синдикалисти и пр., в БКП се скъсваха от работа. През декември те проведоха три пленума на Политбюро и на ЦК на БКП, сесия на Народното събрание, голямо събрание в МВР, на което представиха новия министър Атанас Семерджиев, заседание на Държавния съвет и безброй партийни сбирки в в други важни министерства и ведомства. Като изключим 14 декември, под прозорците на партийните сгради и министерствата цареше тишина. Мъртва декемврийска тишина.

От малък имам уплах от спринцовка и от подпис под милиционерски протокол.  Първото е болезнено, а второто – унизително.  Вчера и онзи ден на два пъти се опитах да ми пробутат милиционерски предупредителни протоколи. Веднъж в СДВР и веднъж на доматения протест.  Както вече споменах тук-таме в медиите една от точките в  протокола изискваше от мен да не проповядвам расизъм и етническа ненавист. Ще кажете: а бе, тия луди ли са? Не, не са луди. Лудите са безобидни, но началниците в СДВР не са. Сигурен съм, че са клинично здрави. От тях разбрах, че от две години вече е практика да се привикват организатори на граждански прояви и да бъдат заставяни да подписват предупредителни протоколи.  За не вършат лоши неща по време на своите митинги, събрания или манифестации.
В случай, че сте гърмян заек, или сте активист на Българския хелзинкски комитет, може би ще се опънете. Тогава след следва една позната процедура. Като казвам позната, имам предвид по-старото поколение. Защото тя е същата, както едно време в милицията.  
Ситуацията тогава бе горе-долу следната. Събират се няколко цивилни и униформени, гледат те строго и ти подават предварително написания предупредителен протокол. В него обикновено има две точки.

Няма кой да ви чака!

Обръщение на инициаторите и участниците в доматените протести

Доматената революция продължава. Бяхме там, където пише „Съединението прави силата”, за за допълним девиза с това, че разделението на властите е духът на демокрацията. Сега отиваме пред Съдебната палата. Там, където е болното място на България. Отиваме там, защото пред очите ни политици извиха врата на съдебната власт и правосъдие у нас няма.
А когато в една страна няма правосъдие, няма и държава. И това е провал. Провал, който се измерва с власт на олигархията вместо демокрацията, с корупция вместо върховенството на закона, с организирана престъпност вместо правата на човека.

Тази сутрин първата ми работа бе да потърся информация срещата отвъд океана. Има я на страницата на Белия дом и в българските сайтове чрез БТА. На сайта на българското правителство – нищо. Иначе казано – мърлява работа. И дори повече от това, тъй страницата не е обновявана от миналия месец. По-точно от 12 ноември.
По отношение на срещата си струва да се отбележат няколко многозначителни факта.
Първият е, че наистина премиера Борисов е първият европейски лидер, приет от Барак Обама след неговото преизбиране. Този приоритет няма друго обяснение, освен че по някаква причина американците имат спешни задачи в региона и в Близкия Изток.
Другото е самата среща, продължила 45 минути. За да си представим ситуацията , трябва да направим да направим някои прости изчисления. Примерно да извадим формалните любезности, които се разменят в началото и в края на разговора при такива случаи. След това да разделим останалото време между Барак Обама, Борисов и преводачите. При това положение не е трудно да стигнем до извода, че премиерът Борисов не е разполагал с повече от 5-10 минути. Най-вероятно, за да отговори на някои въпроси на домакина. Трябва да имаме предвид също така, че част от нищожно малкото време на Борисов е изядено от напълно неуместния въпрос за отпадане на визите за българите. Въпрос, по който едва ли външните министри на двете страни са работили предварително. *
Най-накрая издънката е отново е налице: типично по ориенталски Борисов мъкне дисагите със себе си и дарява на Обама копие от златна маска на тракийски владетел. И така принуждава домакина да отвърне с кристален орел. Сайтът на Белия дом, разбира се спестява подробностите около подаръците.

Ето, че дойде декември, наближават празници и става весело. Едни природни хора, както би казал Сьорен Киркегор, рекоха че СДС трябва да се върне към корените си. Един вид назад, към природата. Ха-ха, нещо са се объркали, завалиите. И със сигурност има връщане, но не към природата, а към бърлогата. Но нека ги оставим да си седят там и да държат козирките, да не би някое клонче да забърше фуражките им. А пък ние с вас да вземем да се върнем наистина назад към корените. Ама много назад, чак през декември 1989-та.
Само да не си помислите, че ще отворя дума за политика. Защото по онова време такава все още нямаше. И съответно не можеше да има политик с летни половинки, шлиферен панталон и стогодишна полушуба, както си ходех през онзи декември. Нали ?

Декември – месец на нови запознаства

Ако ме попитате какво съм правил тогава през тези първи дни на декември, веднага ще ви кажа – запознавах се. Запознавах се наред с бъдещите партийни лидери на бъдещото СДС. И се радвах на подчертано уважение от тяхна страна. По причина, че вече бях влязъл в устата на хората. От края на ноември, т.е. от първите събирания в квартирата на бай Иван срещу Румънското посолство, до 6 декември се запознах с поне десетина от тях. По-късно ,през втората половина на месеца, ръкостисканията продължиха със същата интензивност , защото в СДС влязоха нови партии. Например, Демократическата партия. Ама ще кажете, как така не съм познавал хора като Стефан Савов, д-р Петър Дертлиев, Милан Дренчев *, Димитър Баталов, Васил Гьорев, Крум и Иван Неврокопоски, Жорж Ганчев, Георги Марков и.т.н. ?

Авторът изразява специална благодарност на Европейската комисия, заради кратките и ясни препоръки в доклада относно напредъка на България по механизма за сътрудничество и проверка  от юли, т.г.

Както вече споменах в предишен постинг, доматената революция е продължително действие. А целта е да бъдат замеряни институциите, докато се разделят. Една от тях, обаче трябва да бъде замеряна по-често и по-интензивно – Съдебната палата. Не за друго, а защото в нея има едно нездравословно и дори бих казал доста неприлично съжителство. На едни, които сочат с пръст престъпника и на други, чиято работа е да чуят обвинението и защитата. А след това да отсъдят има ли престъпление и ако има такова какво наказание са полага на виновника. В съдебната зала това съжителство не е проблем. По причина, че прокурорът е страна в процеса, а съдията – никак.

Животът извън съдебните зали -- прокурорът

Но, както знаем има живот, извън съдебните зали. И за нас, невинните граждани, и за магистратите. И тук вече, вътре в самата жива съдебна система, конкубинатът е като на длан.
Ето да вземем единият партньор –прокурорът. Както е известно, неговата задача е да разследва, да изучава битието на граждани с престъпни помисли или действия. А понеже такива граждани дал господ – и на улицата, и в институциите, и в частния бизнес, прокурорът на практика е навсякъде.

Кратък философски дискурс (популярно изложение)

Много неща се изговориха в социалните мрежи след томатината в събота. Очертаха се две мнения. Едното го изрази Босия като рече: по-добре домати, отколкото гранати! Другото пък защитиха мнозина поддържници на употребата на домата само като добавка към ракията. И рекоха: с домати революция не става!
Но това, между нас казано, е повърхностен спор. Нещо като мятане на камъчета, които летят, едва-едва докосвайки повърхността на водата. И съответно правят кръгчета. Най-вероятно всеки от томатолозите, ако има такива, би се усмихнал на подобно лекомислие.

Предмет, методи и средства

За да разберем какво е томатината, трябва да хванем бика за рогата. И направо да се запитаме каква е нейната цел, кави са нейните методи и изразни средства. За по-лесно, нека я сравним, примерно с философията. Последната изучава непреходното, а томатината тъкмо обратното – преходното. Философията търси трайното в менящата се действителност, а томатината – изменящото във всеобщата действителност, която обикновено наричаме статукво.
След като сме наясно с тази фундаментална разлика, вече можем спокойно да изведем главната цел на томатината – фасадата. Тя, томатината,  разкрива същността на фасадната демокрация като съпоставя нейните вътрешни и външни характеристики. Разбира се чрез основния обект – институциите.
Що се отнася до методите, двете науки си приличат. Също като философията и томатината използва хипотезата и експеримента. Хипотезата е, че институциите са развалени отвътре, следователно тази същностна характеристика трябва да придобие и своя външен израз. По-нататък идва експериментът. В случая на помощ идва основното средство – доматът.

Особености на Томатина-та

Държа да отбележа, че тази вечер на Томатина-та въобще не съм се взел на сериозно. (Това последното е нарушение на правилата в българския език, но ще ми простите езиковия екстремизъм, тъй като съм все още под влияние на уличния. )
Причината да не приемам себе си сериозно не е това, че бях с домат в ръката. По скоро е другото – че през годините би трябвало да съм наясно с някои неща.
Едно от тях е, че протести с искания за радикални промени в обществото подлежат на бърза маргинализация. Справка: 14 януари 2009-та, когато студентите издигнаха като основен лозунг искането за смяна на системата. Но, разбира се не уточниха с каква.
Обяснението е много просто. Ще го разберете веднага, ако по някаква случайност се изправите пред едно лошо копие на Джокондата. В случай, че не сте изкушен от занаята, но пък сте образован човек, лесно ще забележите, че става дума за несръчно копие. Но ще ви бъде трудно да го обясните в конкретен план. Защото ще трябва да използвате понятия като светлина, перспектива, композиция. И да посочите дисбалансите между тях.
Точно така стоят нещата и в обществото ни. Виждаш ясно подмяната на принципи и ценности, но това не е достатъчно. Трябва да продължиш по-нататък, вече с езика на политическата наука. Защото не е сигурно, че само с неспециализирания си граждански ум, можеш да назовеш точно детайлите и разликите с оригинала. Дори и да видиш най-фундаменталния дефект – дисбаланса между властите, пак ще ти бъде трудно. Защото ще трябва да продължиш към последствията -- ефектите, отраженията в други сектори на обществото и въобще всичко, което отличава копието от оригинала.

Правила за поведение от юристите на Българския хелзинкски комитет

evestnik.bg

1. Не носете „оръжие или други специално предназначени или приспособени предмети, които може да се използуват против живота и здравето на хората или за причиняване на материални щети”.

2. Не бъдете в „очевидно пияно състояние”.

3. Не бъдете маскирани.

4. Не причинявайте вреди на хора или вещи.

5. Не се поддавайте по никой начин на евентуални провокации от страна на полицията. Не си позволявайте никакво словесно или телесно посегателство над полицай.

6. Не извършвайте никаква „непристойна проява, изразена в употреба на ругатни, псувни или други неприлични изрази на публично място пред повече хора, в оскърбително отношение и държане към гражданите, към органите на властта или на обществеността или в скарване, сбиване или други подобни действия, с които се нарушава общественият ред и спокойствие”. Това е подсъдно по Указа за борба с дребното хулиганство.

7. Не призовавайте към никакво насилие/престъпления. Протестирайте мирно.

8. Не се идентифицирайте по никой начин като „организатор” на протеста. Организаторите носят наказателна отговорност за провеждане/продължаване на забранен/прекратен от кмета митинг – лишаване от свобода до 1 година.

9. Имайте готовност да покажете документ за самоличност. В противен случай, полицията може да ви задържи само на това основание.

До премиера на Република България
Бойко Борисов

Чрез:
Сектор „Гнили блогъри”
на съответните служби

Г-н премиер,

Обикновено третият петък от месеца не ми е ден за съвети, но за Вас ще направя изключение. Защото виждам, че сте притеснен, заради утрешния протест. То даже е повече от съвет. Направо го приемете за мъжко предложение. Ето какво е то:
Позвънете един час преди протеста, на вътрешния министър и на началника на НСО. Наредете им точно в 16,50 часа да изтеглят от парламента и от зоната около нея всичко що е служител на НСО, полицай или пък жандармерист. Час по-късно, ще рече 17,50 часа, наредете да бъде върната обичайната охрана на Народното събрание, както е в инструкцията за неработен ден.
Г-н премиер, какво си мислите, че ще се случи през този един час? Какво си мислите, че ще заварят служителите на реда, когато се върнат към обичайните си задължения? Аз ще ви кажа.

Срещу какво е протестът в събота? И защо по този невъзпитан начин?
Със сигурност има много хора, които си задават тези два въпроса.
На първия имаме много отговори. И всички са правилни. Не за друго, а защото живеем в България, отмятаме ден по ден и през годините все се опитваме да променим нещо. Но всички ние допускаме една и съща грешка. Гледаме кочината много от близо. И така виждаме ясно само детайлите. Отвратителни, но все пак само детайли. Отдръпнем ли се, обаче, обгърнем ли картината в нейната цялост подробностите от пейзажа изчезват. И отстъпват на онова, което днес в „Дойче Веле” Еми Барух нарича „Моделът Марковска”.
И когато вече виждаме нещата в тяхната цялост, можем да разберем кое е наглото, кое е беочливото, което главното, което ни казват. А то е:
Вие може и да си мислите, че има разделение на властите, че това е основата на демокрацията и че сте заменили някогашния член. 1 с новия член 8 *, но това е досадна формалност. Вие трябва да бъдете щастливи заради факта, че за разлика от преди, когато само комунистите имаха монопол върху властта, днес това право вече се полага на всяка партия, която спечели мнозинство в парламента. Следователно - и на нас.
Нагло нали? Сиреч вместо да хвърляте домати по институциите, идете си направете партия, спечелете изборите съберете властите в юмрук.
Моят отговор на тази наглост е кратък: който иска да се прави на държава, да ходи другаде – в Русия, в Тюркменистан или Белорус.!
Що се отнася до възпитанието, аз помня времена, в които наричаха екстремисти сума ти хора у нас. Дори интелектуалците, оставили, книгите, нотите и репетициите, за да излязат на улицата. По този повод Кирил Маричков написа нещо, в което се пееше: „аз не съм комунист, аз не съм екстремист…. аз съм просто човек-„ **

Ето една малко медийно приключение от вчера, което отразих с два поста във Фейсбук:

Вчера, около 18 часа, час след краткия запис, който направи екипа на БТВ:

"Обадиха ми се от БТВ по повод на протеста в събота. Питаха ме по каква причина ще хвърлям домати. Казах, че имам четири. Горе-долу следните:
Първата е, че не съм от вчера, бил съм народен представител във времето, когато три поколения ни възлагаха надежди. После си минах през перипетиите, но по-добро не стана. Напротив, кочина стана.
Втората е, че като убеден демократ вярвам в гражданската държава,
 в институциите и в разделението на властите. Но пред очите ми извиха врата на съдебната власт. И сега властта e събрана в един човек, който е държавата.
Третата е, че имам подозрение покрай силовите ведомства и "реформите" в службите, че нещата нe отиват на добре. И че хич няма да се усетим как един ден ще заживеем в обшество, в което има избори, има и партии, но само една печели и вождът е само един.
Четвъртата е, че моите близки, приятели и познати са отчаяни. Че по отчаяна България от тази не e имало. И по-масово обезкървяване, сиреч емиграция - също."

След новините на БТВ в 19, 00 часа

"В предходен постинг писах, че ме потърсиха от БТВ да кажа защо ще хвърлям домати в събота. Казах четири причини да го направя. Не са оставили нито една. Оставили са само финалните две изречения. От, които става ясно, че се познаваме със Стелиян Стойчев. Не виня колежката и мой приятел тук (във Фейсбук, бел. на автора) Десислава Ризова. Тя все пак си има началници. Над тях пък трябва да има собственик. Ще ми каже ли някой неговото име?"

В Пловдив Петър Стоянов мисли. Мисля и аз, тук ,в София. Той за това дали да приеме предложението на бацетата да оглави Конституционния съд, аз за съботния протест. По-точно за това от коя страна ще летят по-надалеко доматите: откъм градинката или отсреща, където е Академията . Е, спор няма, че моята е по-лесна.
По-лесно ми е и в другото. Така например, с президента Стоянов мислим различни неща и за институциите, които аз отивам в събота да замерям. Моето скромно мнение е, че тя трябва да бъдат замеряни, докато се разделят окончателно. Сиреч, докато магистрат, депутат и министър престанат да таковат в една гърне, както би казал Кольо Босия.
Даже си мисля, че след двайсет години отново чл.1 ни е препречил пътя. Само че днес наместо партия, в него е инсталирана направо държавата.
Доколкото виждам, обаче президентът Стоянов, смята, че Конституционният съд му майката. И тъкмо тази институция, с превръзка, взета назаем от съдебната власт, със своите вещи отсъждания ще каже на всяка власт – ти си тук, ти по-нататък, а пък ти още по-на там. Е, разбира ще намигне към най-важната, то се знае.
На втория ден, като всеки мъдър държавник, президентът най-вероятно е размишлявал повече за бъдещето на България, отколкото за своето. И на фона на случващото се в Европа, със сигурност е оптимист. Например за финансовата стабилност. Това е едно особено душевно състояние държавника. Също като онова на обикновения човек, който си е легнал и е оставил вентила на газовата печка отворен. И си лежи финансово стабилен, нехаещ за сладникавата миризма, която идва от Североизток.