Пламен Даракчиев

(Из "ДНК на прехода", София, изд. Black-Flamingo )

Този текст написах в рамките на една затворена дискусия между приятели и съмишленици по онази част от програмата на Реформаторския блок, която се отнася до конституционната реформа в съдебната власт.

Приятели,

Двата живота на Калоян Челото

В петъчния ден на 13 юли 2056 г., точно в 13 часа и 13 минути, клошарят Калоян Челото попадна под колелата на лек автомобил.  Това се случи на моста „Захарна фабрика“, докато той пресичаше булевард „Сливница“.  Целта му бе клошарския магазин от другата страна на булеварда.
Долу под моста в къщичката им от пресован картон придремваше Лора Готината, изморена от техния нощен тур по кофите боклук с квартала. Тя очакваше своята клошаронада – горчиво-сладка евтина течност, която Челото всеки момент трябваше да и донесе.
Шофьорът на автомобила, който блъсна клошарят, данъчен инспектор пред пенсия, също спеше на задната седалка на 30-годишния си фолксваген „десетка“.  Събуден от удара той напсува автопилота и сервиза, където явно не си бяха свършили работата. После изтича на платното. Слава богу пешеходецът бе жив и в съзнание. Само с един счупен крак- Макар и да не бе изчислило прецизно  разстоянието до пешеходеца, устройството все пак бе реагирало в последния момент и бе успяло да смекчи удара.   
Разтреперан и изплашен до немай-къде, данъчният инспектор настани пострадалия на задната седалка, а той самият за по-сигурно една пред волана. За някакви си двайсетина минути стигнаха общинската болница. Лекарите се разтичаха веднага, направиха му изследване, гипсираха му крака, настаниха за наблюдение в отделението за клошари. Броени минути след това новината за ПТП-то обходи световните медии. Заради повредата в аутодрайвъра, което през 50-те години се случваше много рядко. Навсякъде се споменаха имената на пострадалия -- Калоян Димитров Денев, както бе написано в личната карта на Челото. Съдбата му даде ясен знак за това му предстои, но пък човек не винаги е грамотен в това отношение.
Вечерта, докато клошарят лежеше с гипсиран крак, приседнала на кушетката до него, Лора изчете подробните кореспонденции в някои от водещите световни медии. Сърцето и се сви. То умееше да чете знаците на съдбата.
Докато си говореха над София  изгря голяма червена луна. Тя напомни на Челото за хубавия стар филм на Ларс фон Триер „Меланхолия“, в който

Баценомията* е съвсем нова наука, чиито основни положения съм изложил в моя фундаментален труд "Бацизмът -- висш и последен стадий на фасадната демокрация". Нейното приложно поле не е само закона, а също така и подзаконовите нормативни актове, какъвто в случая е Правилника за прилагане на Закона за ДАНС.
В проекта ясно се вижда как с времето приложната баценомия търпи положително развитие. Така например в него се предлага наместо в държавните органи (чл.50 от проекта), ДАНС да има право да внедрява на прикритие агенти в държавната администрация. Много правилно. Лично аз не вярвам понастоящем в държавните органи да има агенти на прикритие. Къде по причина, че голяма част от тези органи са така да се каже еднолични, къде защото са изборни.
Как например да внедриш агент в централния колегиален орган на държавната власт -- Министерски съвет ?

Поетът не беше много стар. Нито пък много млад. Седеше в любимото си кафене близо до Градската градина все още махмурлия от предната вечер.
На представянето на първата му книга имаше десетина човека. Осем от тях бяха негови познати и приятели -- поети. Другите двама бяхя седемдесетгодишен художник с 40 години по-младата си любовница.

Вероятно измежду вас има хора, които помнят къде са били и какво са правили на днешната дата през 1997 г. За всеобща изненада и на тогавашната опозиция СДС, и на онези, които по-късно щяха да пеят в обсадения парламент "Партизан за бой се стяга", пл. "Народно събрание", сед почти две години безвремие и тишина София се събуди. Десетки хиляди от тях напълниха площада, за да подкрепят една твърде важна за онова време декларация на парламентарната група на СДС.

Белово, 30 септември 1989 г. Някъде около 9 часа сутринта. С Тодор Гагалов седим един срещу на трикраки столчета и играем шах. По онова време той е в средата на 40-те, винаги с костюм и вратовръзка и изглежда най-сериозно от всички нас. Стойката му като на царски офицер, но гладкообръснатото му лице и подкастрени мустачки те разколебава. Ако не го познаваш можеш да го помислиш за шеф на финансовата дирекция в някой окръжен народен съвет.

Разказ по действителен случай, който предстои

Ожаднял съм и влизам в SubWay под НДК. Тъкмо да седна на едно от високите столчета до прозореца и виждам приятел да ми маха с ръка. Премествам се при него. Не съм го виждал от години. Всичко му е наред на човека. Като изключим това, че от няколко месеца са в раздяла с жена. Фактическа, както казват юристите.
-- Най-лошото е, че тя не казва нито д а, нито пък н е -- въздъхва съкрушено той. – Въобще не можеш да си представиш какво ми е.
Лошото е, че мога. Такава ми е маята, че ако бях станал лекар или свещеник, едва ли щях да обръгна професионално. Вероятно щях да страдам с всеки пациент съответно да скърбя за всеки покойник, който опявам.
-- Чудя се каква може да е причината – продължава моя приятел и лицето му придава такова изражение, че все едно умира от зъбобол.

Момчето не се ли казва Славомир ?  – пита с променен глас моят приятел.
-- Да, откъде знаеш ? – ръката ми с гроздовата замръзва точно на половината път.
Привечер е. Седим в някогашния ресторант „Варна“, на другия край на днешния „Радисън“, до къщата на Яблански.  Отвъд високите френски прозорци с полуспуснати тежки завеси снегът вали на парцали. Не сме се виждали от години и на свой ред му разказвам за митарствата си през последната година. Включително за Боян и Лора, приютили ме за някой и друг месец в своята квартира, пренаселена и без това от дисидентстващи субекти.