Протестът и процесът

Улицата сви знамената. За по-добри дни. Или пък за по-лоши. (Както искайте разбирайте онова, което се задава след изборите. ) Протестиращите спечелиха, но още не са го разбрали. Знаят го едни други хора, на които това им е работата, да знаят. Да кажем, че е наясно с това пищещият тези редове. Не защото работа му е да знае. А по причина, че действителността е негодна за прочит, а пък бъдещето не се не научава само с четене. Това, последното, в случай че ми бъде позволено да перифразирам един лондонски денди и пройдоха от по-миналия век.
Най-важното, което научих, докато бяха част от улицата (за ужас на мнозина мои приятели) е, че зад привидната бъркотия, винаги има някаква невидима сила, която подрежда някои неща в главите на хората. И оставя някакво послание, което те следват за дълго. То не винаги е истината. Така например, през далечната 1990 година, ключовата дума бе неутралното демокрация, а не истинското -- свобода. По-късно, през зимата на 1997 година, слоганът бе „ново начало” . И Европа като възможност да се справим със собствената си безпътица. Преди броени дни, пък по софийските улици видях един многозначителен плакат „Това не е протест, това е процес”. Този път улицата ни изненада с нещо невиждано и нечувано през годините на прехода.

Какво се случи в главите на хората

Тя издигна издигна глас за Велико народно събрание, заговори за промени в властта, за отзоваване на депутатите, за граждански квоти и за още ред други искания, чийто прицел не може да определим като социален. Въпреки противоречията в тези искания, въпреки стряскащите призиви за национализация, нещо прищрака в главите на хората. А то е, че след много години, най-сетне те направиха връзката между насъщния от една страна и от друга – непостижимите до скоро абстракции – Конституция, държава, право, закон, изобщо власт.

Кой липсваше на улицата

Ако това е така, ако човекът на улицата (а и не само той) най-сетне е направил връзката между своя, отишъл по дяволите делник от една страна и качеството на властта – от друга, има надежда. Има надежда, че протестът се е обърнал процес. И можем да гледаме по-ведро на нещата. Но не в далечното бъдеще, а в съвсем близкото. Онова, което идва след изборите.
Улицата си е улица, но тя не води никъде, без онези, към които тя сега таи дълбоко подозрение. Без журналистите, идеолозите, социолозите, интелектуалците, артистите, изследователите, практиците на пазара, за които стабилността е условието за бъдат калкулирани ползите и разходите. Тя, улицата, не може без онова особено, обособено и съвсем не анонимно малцинство.. Без успелите, всеки в своята област. Без онези, които от немай-къде поддържаха през годините, обречения български естаблишмънт, изграден върху една комунистическа и поради това безумна идея за общество и държава. Идеята за живота за живота като колективно преживяване и за властта като като възможност за сътворяването на индивида.

По обратния път към първоначалния смисъл

Със сигурност на голяма част от тези хора им предстои нелек, но здравословен процес. Можем да го наречем деконструкция.* Не по името на едно популярно радиопредаване, а в неговия философски смисъл. * Това е, няма друг начин. Разказът на прехода е ударил не къде да е, а в самия корен на нещата – обезмислил е самата семантика на понятия като свобода, справедливост, равенство … И съответно тепърва , с необходимата доза предизвикателство, ще трябва да се отстраняваме паразитни значения и попътни обраствания, докато се стигнем до първоначалното им значение.
При това става дума не само за неговото връщането на значенията на понятия и ценност, но и също така и за преосмислянето с оглед на родната действителност, народопсихология, култура, традиции е ред други досадни, но обозначаващи ни в Европа неща. А това е чудовищен процес , свръхусилие за пренареждане на вече установен порядък, нещо като втори малък преход. При това белязан с огромно морално предизвикателство – да приемем истина, че няма невинни през изминалите години.

Много въпроси и един отговор

Дали ще се случи към това ? Дали ще преживеем нов катарзис ? Дали ще разкъсаме примката на лицемерния морален и политически консенсус за общество, в което моралът е отделен от собствеността, човекът от властта, а обществото от държавата ? Дали ще разберем, че либералната демокрация е съставно, а не просто изречение, основано единствено върху упражняването на всеобщото избирателно право ? Дали най-сетне ще прекрачим отвъд едно нелепо и дори опасно предубеждение, че прокламираните ценности са едно, а способността на обикновения човек да ги приеме с разума си – съвсем друго ?
Стоп. Спирам до тук, защото взех да философствам. А подозирам, че в главата ви се мъдри един-единствен въпрос – а как в края на краищата нещата се преобръщат, така че да стъпим здраво на земята ? Как се връща власт на гражданите, как държавата става подотчетна на обществото, а не обратното?
И аз на свой ред имам подозрение. И то е, че трябва да задълбаем в простото. Докато най-сетне започнем да стигаме пак до едни прости въпроси. Например: какво друго, ако не връшане на власт е установяването на върховенството на закона и съответно равенството на всеки от нас пред същия този закон.
Ако отминалите дни на протести са ви заприличали на онези в началото на 90-те, това никак не е случайно. Очевидно има неща, които отново трябва да изговорим на висок глас. За да се убедим, че ги има.
Че инак сме загубени.
-----------
* Деконструкция, в смисъл на философия на значението. Понятие, използвано още в литературата, в семиотиката, в архитектурата.