На улицата

Улицата сви знамената. За по-добри дни. Или пък за по-лоши. (Както искайте разбирайте онова, което се задава след изборите. ) Протестиращите спечелиха, но още не са го разбрали. Знаят го едни други хора, на които това им е работата, да знаят. Да кажем, че е наясно с това пищещият тези редове. Не защото работа му е да знае. А по причина, че действителността е негодна за прочит, а пък бъдещето не се не научава само с четене. Това, последното, в случай че ми бъде позволено да перифразирам един лондонски денди и пройдоха от по-миналия век.
Най-важното, което научих, докато бяха част от улицата (за ужас на мнозина мои приятели) е, че зад привидната бъркотия, винаги има някаква невидима сила, която подрежда някои неща в главите на хората. И оставя някакво послание, което те следват за дълго. То не винаги е истината. Така например, през далечната 1990 година, ключовата дума бе неутралното демокрация, а не истинското -- свобода. По-късно, през зимата на 1997 година, слоганът бе „ново начало” . И Европа като възможност да се справим със собствената си безпътица. Преди броени дни, пък по софийските улици видях един многозначителен плакат „Това не е протест, това е процес”. Този път улицата ни изненада с нещо невиждано и нечувано през годините на прехода.

Какво се случи в главите на хората

Тя издигна издигна глас за Велико народно събрание, заговори за промени в властта, за отзоваване на депутатите, за граждански квоти и за още ред други искания, чийто прицел не може да определим като социален. Въпреки противоречията в тези искания, въпреки стряскащите призиви за национализация, нещо прищрака в главите на хората. А то е, че след много години, най-сетне те направиха връзката между насъщния от една страна и от друга – непостижимите до скоро абстракции – Конституция, държава, право, закон, изобщо власт.

или какво казват руснаците, в случай, че ги ощастливят с неорязано право­

Тази вечер в офиса на Гражданска инициатива „Справедливост” ще обсъждаме проекта за нов закон за събранията, митингите и шествията. Работата беше и лесна, и трудна. Лесна, защото има редица празноти в закона, чието запълване не е проблем. Трудна, защото през изминалите двайсет години има натрупана практика в прилагането на сегашния закон и съответно конфликтни точки, които трябваше да бъдат решени. Една от тях, както се сещате е свързана с действията на органите на реда в спорни ситуации и понякога прилагане на сила, несъразмерна на заплахата за обществения ред. Пресен пример – 14 януари 2009 година.

За съжаление днес законът е на дневен ред, единствено във връзка с така наречените обозначени зони и сроковете за уведомление. Тъкмо това бе и темата на Кръглата на маса, организирана от Синята коалиция миналата седмица. Там обаче бяха поставени и други въпроси /Красимир Кънев, Цветозари Томов и др./, които така и не видяха бял свят в медиите.

Много от тях са свързани с международни правни актове, по които България е страна или с вече отправени препоръки към страната ни, примерно от така наречената Венецианска комисия. Ето защо, дори парламентът да се съобрази с ветото на президента, не бива да ни тресе така наречената остатъчна благодарност*. За разлика от много европейски страни, уредбата в България не предвижда:

-- ясно определение на видовете публични прояви на гражданите

-- провеждане без уведомителен режим на прояви под определен брой участници

-- право на местната власт да определя публични места, за които не се изисква уведомление за провеждане на проява