Властта е болест*

Броени дни остават до оставката на кабинета на Пламен Орешарски и до разпускането на 42-то Народно събрание. 240 народни представители, премиер и вицепремиери излизат от властта. По закон това е най-голямото сдаване на власт. Разбира се като изключим съдебната власт, в която пак по закон около 5 000 съдии, прокурори и следователи са несменяеми. Пак по закон. Разходите около това събитие е трудно да се изчислят. Най-вероятно трийсетина милиона ще отидат за провеждането на нови избори, 1,5 млн лева за заплати на сегашните народни представители до изборния ден, от когато започва да тече мандатът на новоизбрания състав на Народното събрание. От там нататък, разбира се, са разходите за екстрите на експремиера, за по-високи пенсии на една голяма част от народните представители, имали щастието да пребивават в законодателния орган и пр.

Макар и с непълен мандат 42-то народно събрание потвърди подозрението, което се шири по цял свят, че властта е болест. По всеобщо убеждение, тя, болестта, не е придобита, а обикновено дреме в латентен вид във всеки нормален човек на планетата. Развива се бързо и излиза наяве едва, когато някой заеме висок държавен пост. Било, поради избор, било, поради назначение.

В развитите демокрации, рисковете от задълбочаването на болестта и летален изход, сиреч присъда и затвор за корупция, обикновено са ограничени и не вземат епидемични размери. Тази особеност се дължи на това, че вратите на институциите в съответната развита демокрация са широко отворени. Така че, избранниците да са непрекъснато пред очите на обществото и на една ръка разстояние от техните избиратели. В повечето случаи, политиците с тежки симптоми стават клиенти на прокурорите и съдиите. За разлика от всички останали тежки заболявания, чието лечение започва в болничните стационари, оздравителният процес при политиците приключва с въвеждането им в интензивното. От там ги изнасят напълно излекувани, олекнали откъм авоари и освободени от манията за незаменимост.

Явният период на болестта започва съвсем невинно. Първо идва внезапният прилив на сили и чувството, че светът около тебе е застинал в очакване да го приведеш в действие. След това те сполетява необяснима разсеяност и липса на способност за концентрация. Това става още с влизането в сградата на пл. „Народно събрание“, където всекидневно пребивават освен избранниците на народа още няколкостостотин журналисти, експерти, съветници или просто навлеци. Пишещият тези редове отлично си спомня, че до настъпването на обедния час вече имаше зад гърба си десетки по-кратки или по-дълги разговори, за по-голямата част, от които инициативата не бе негова. Отделно от това, обикновено в градинката пред службения вход дежурят всекидневно поне десетина избиратели, които търсят точно теб. В допълнение десетките, а понякога и стотици позвънявания по телефона. И за капак – поканите за юбилей, тържества, семинари, конференция, приеми, матинета, спектакли, дори спортни прояви. И всичко това, разбира се, не може да мине без теб.

Ако никога не сте бил разтърсван от тази болест, можете да си я представите, ако сте от провинцията и сте за първа година студент в Софийския университет. Изобилието от събития, възможности да научите нещо ново и маршрутът из столицата, се стоварва изневиделица върху главата ви. Разликата е, че при вас треската от големия град отминава още след първия семестър, докато при народния избранник тя расте в геометрична прогресия чак до края на неговия мандат. Чак до момента, в който той открие, например като Мик Джагър на млади години, че има задни входове. И съответно, че си струва да се спре и да говори с някого само, ако последният е музикален критик, собственик на звукозаписно студио или пък агент, който може да държи в ръцете си договор за реклама с тлъст хонорар.

За депутата, който кара своя пореден мандат, заболяването вече е хронично. И за разлика от обикновените пациенти, той вече е предприел мерки и е създал необходимата организация, така че да се порадва на скоростта, с която болестта напредва и обръща нищо незначещите ценности и скрупули в стоки, услуги и парични знаци. Всичко това, идващо от най-различни посоки – от незначителна промяна в закон, от участие в бордове, от приходи във фирми, прехвърлени своевременно на роднини, от надлежно изпълнена молба за назначение на висок пост на някой молител, от издействана държавна поръчка за редник в бизнеса, които за броени месеци ще достигне до генералско звание в съответния сектор.

За една голяма част от новите депутати, т.е. процес тече далеч по-бавно. Така например, имах познат народен представител, който някъде по средата на мандата ми се оплака, че другите около него са далеч „по-напред с материала“. В случая, моят познат изпадна в паника, което също е един от симптомите на заболяването. Тъкмо паниката му помогна бързо да престане да се съпротивлява на болестния процес и в оставащото време до края на мандата да си подсигури безметежно съществуване за поне два пъти по-дълго време, отколкото бе прекарал в парламента.

Никой досега не е изчислил колко нови милионери произвежда един пълномандатен български милионери. Злите езици твърдят, че става дума за число, равно на поне една трета от неговия състав. В другите две трети влизат тези, които са си свършили работата още през предишни мандати и останалите, които ще попаднат отново в листите, за да наваксат след изборите. И съответно да станат пълноправни членове на клуба на милионерите. Същото е валидно и за членовете на правителството, кактои за ред високи държавни постове, които не произтичат от избор.

Има обаче една особеност, която характеризира властта като болест. Особено в днешно време и на наша почва. И тя е, че последиците от болестта не се измерват само с благините, които са натрупали нашите избраници в края на мандата. Няколкостотин нови милионери в страната за един изборен цикъл са само върха на айсберга. И съответно незначителна последица спрямо опустошението и истинския мор, който се разразява, за всички останали. По-точно за тези, които по един или друг начин са следвали и следват своите делнични цели – по-високи доходи, съобразно квалификацията, образованието и рисковете, които са поели или поемат в своите стопански начинания. В този случай калкулацията изглежда по следния начин.

Първо имаме тези, които са изкарали въпросните няколкостотин милиона и за влезли в Клуба на избраните. След това има от 5-6 пъти по-голяма сума, която обикновено отива от у тези, които бидейки близо до властта са получили от нея съответната протекция. И заедно с това възможност да прескочат сложните пазарни и механизми и свързаната с тях конкуренция, така че да преуспеят в кратки срокове. Разбира се, срещу съответното заплащане и участие при формирането на авоарите на Клуба на избраните. Най-накрая идват последиците от тази непазарна селекция, която е свързана със сума ти взети или пък невзети компроментирани решения на държавата политическа и административна машина. Тук вече последствията са трудно изчислими. Но пък специалистите казват, че става дума отново за милиарди. Този път в пропуснати ползи. Пропуснати ползи и за цялото народонаселение, и за най-способната част от него, която макар и да е управлявала добре своите пари и да е спазва закона, не е успяла да постигне резултат, отговарящ на вложените усилия и квалификация. Както за себе си, така и за държавата като цяло.

Но защо след като властта е болест, която ни спохожда само, когато попаднем сред избраните, толкова години не успяваме да се справим ? Та нали все пак не става въпрос за десетки и стотици хиляди, а примерно за няколкостотин души, които заемат най-важните постове в държавата и за върха на политиката, и съответно на йерархията ?

Отговорът е, че тази болест е коварна. И на пръв поглед има вида на здрав, млад и преуспял човек. Ако тя примерно имаше последиците на някогашния бич за човечеството – проказата, нямаше да имаме проблем. И, когато днес някой ентусиазиран телевизионен водещ запита своя събеседник – назовете корупцията, дайте ми имена, последният спокойно би могъл да отговори: ами вижте го този депутат, половината му лице го няма, ръцете му са изсъхнали и пр… Уви! Никъде, в никоя демократична страна по света, гражданите нямат тази екстра. И по тази причина, последните вземат необходимите мерки още в самото начало. В самия ден на сътворението на властта като такава.

Първото е, че постигат национално съгласие по това, че властта е болест, и че тя трябва да бъде ограничена, по начин, който ще даде възможност тежките случаи да бъдат изолирани незабавно.

Второто е, че освен ограничена, властта и съответно представителството на гражданите да бъдат своевременно разделени, така че различните видове представителства (в съдебната, законодателната и изпълнителната власт) да се дебнат едно друго. И ако едните кажат на гражданинът –гледай си работата, той да изтича при другите, които имат интерес да възстановяват неговите накърнени интереси и справедливо разрешение на въпроса. Така веднъж завинаги народите приключват с така нареченото статукво. Иначе казано – прокажените да живеят на Острова на блажените, а всички останали да съзерцават безпомощно.

Третото е, че властта трябва да бъде широко разпръсната, щото никой да не може да концентрира правомощия и ресурси, извън тези, които са му необходими да взема навременни, добри и ограничени в неговата област решения.

Ето защо, сега, когато се задават едни предизвестени избори, нямаме основание да сме оптимисти. Властта е болест, и каквито и призиви да чуем за нов морал, за нови лица, за честно отношение към избиратели, за това, че човек е център на вниманието на властимащите, ние си знаем, че нищо подобно няма да се случи. Не за друго, а защото открай време по света моралът нищо не чини, ако заедно с него не върви и законът. Добрият закон. Онзи закон, за който от една страна очертава нашата свобода тъкмо на границата, от където започва свободата на другия, а от друга – нехае за тези, които сме овластили.

По причина, че светът е решил отдавна – със свобода разполагат не политиците, а народите.

-----------------------------

*Заглавието на един репортаж от 1935 на Ърнест Хемингуей, в който той със свойствената си ирония разглежда явлението в Европа по онова време („По телеграфа“, Издателство на БЗНС, София, 1985 г.)