Питат ли ме де,й зората и отговорът на съвременника

  На прага на ХХІ век, България и българският народ са изправени пред второто голямо предизвикателство в своята нова история. Първото бе в средата на миналия век, когато нашите прадеди дадоха блестящ отговор на призива на Европа за национални държави, сътвориха Възраждането и извоюваха независимостта на страната. Независимо от перипетиите, през които премина новата българска държава, независимо от нещастията, които ни сполетяха, българската идея, идеята за о б е д и н е н и е т о бе пренесена в шепи от поколенията като жива вода. Днес, на фона на новите процеси в Европа и по света, в контекста на онова, което все по смело наричаме нов световен ред, българската идея е по актуална от всякога. И това е така, защото в тази идея преобладава не грубата сметка, не просто стремежът за териториално разширение, а духовността и усилието ни да разпръснем светлина, да протегнем ръка на нашите едноезични братя в близки нам краища на Балканите.

Предизвикателството към нас

Днес ние, потомците на първостроителите на българската държава сме изправени пред не по-малко предизвикателство. Ако използваме митологемата на Арнълд Тойнби, съвременният глобален свят, новият икономически, културен и политически порядък отправя отново своя П р и з и в към нас и към другите народи с традиции и древна история. И разбира се, очаква нашия О т г о в о р. По ирония на съдбата, за разлика от нашите прадеди, сега нещата изглеждат различно. Те трябваше да наваксват култура и просвета, ние - разрушената от тоталитарния режим нация и държавност, те трябваше да строят националната държава, пред нас пък е задачата да се приобщим към универсалните ценности на модерния свят. Предизвикателството, обаче не се свежда до ново национално обединяване, нито пък само до приобщаването към модерния политически, икономически и културен ред. Преизвикателството е в разумното съчетаване на двата процеса и разполагането им във времето със съответните приоритети. Основното в крайна сметка е в това дали ще успем да спастрим пренесеното от вековете, дали ще вплетем отново потърсената национална идентичност в строителството на Нова България. Казано простичко, предизвикателството е: ще успеем ли да изградим модерно общество в национално обособена държава. Успеем ли в това, ще се уважаваме самите ние, ще ни уважават и другите народи. Защото именно в и н о в а ц и я т а, в своеобразното вплитане на национални особености и изискванията на новия глобалния ред се крие приноса на всеки народ към цивилизацията. В крайна сметка съвършено просто го е изразил знаменития френски философ Клод Леви Строс в "Раса и история": "Големите декларации за правата на човека имат силата, а и слабостта да обявават идеал, твърде често замъгляван от факта, че човек не реализира своята същност сред абстрактно човечество, а в традиционни култури....".

...Не ще ли паднат двамата в ямата ?

Разбира се, има наши сънародници, които ще напомнят, че днес народът ни е смазан и наранен от бедност и дори от мизерия. Мнозина от тях смятат, че най-важното сега е да бъде нахранен и обут българинът, да бъде опазено имуществото му от нови разбойници, да се погрижим за нашите бащи и майки, които нерядко просят по улиците. Така е. Това наистина е първостепенна задача на всяко правителство, на всяка власт. Защото няма и не може да има нищо по-ценно от живота, достойнството и честта на българските граждани. Заедно с това обаче, нашата история, пък и историята на другите народи, ни сочи една проста истина: в основата на всяко въздигане, на всяко отлепване от дъното, е стоял от една страна прагматизма и целеначеността на отделния гражданин, от друга -- общата идея и духовното усилие на нацията. Казано простичко това значи, че отлепянето от дъното, тръгването напред, не може и няма как да бъде само р а ц и о н а л н о усилие.
В това отношение и политиците и културния елит у нас през последните години за съжаление надхвърлиха подвизите на добре познатите ни финансови фараони. Нищо не е в състояние да измери тяхната огромна задлъжнялост към българския народ без да има насреща каквато и да е инвестиция в една нова оптимистична стратегия за нашия народ. Чудно ли е тогава, че всички заедно - от премиерът до байчото на село изпаднахме в смешното положение да откриваме велосипеда, а именно - че членството ни в Европейския съюз може да бъде само средство, но не и цел на националното добруване ? С други думи стигнахме и до другото, по-страшно дъно, дъното на духовната пустота и на духовната безпътица. И не е въпроса в това да преформулираме целите си в географски, геополитически, военнополитически и прочие аспекти. Далеч по-добре е да преформулираме исканията си, например към политиците?
Не разбрахме ли досега, че когато поискаме от тях единствено да ни нахранят, те първи сядат трапезата. Че отправим ли призив единствено за ред и законност, те си измислят нови привилегии и подозрително бързо се движат ръцете им под масата. Че пожелаем ли си спасителен изход --членство в Европейския съюз, те първи стават граждани на света. Дошло е време е да спрем да ги питаме с какви средства ще успеем. Знаем ги наизуст от платформите на политическите партии. Време е да попитаме: а какви са целите? А каква е вашата /нашата/, българската идея? Накъде ни водите? И ако не могат да погледнат далеч в бъдещето, ако не носят в себе си идеала, да си спомним евангелското «...Нима може слепец, слепец да води? Не ще ли паднат и двамата в яма?» /Евангелие от Лука, глава 7/.

България не започва от нас и не свършва с нас

 Без ясно съзнание за тази проста истина, нито една партия или пък личност няма моралното право да изисква лишения, труд и усилия от българския народ. Да провъзгласиш бъдещето на България като бъдеще на свободна и демократична правова държава вече не е достатъчно. Защото свободни, правови и думократични държави има достатъчно и в Европа, и в Северна Америка, и в далечна Азия. Сега от първостепенно значение за нас е да дадем бъ л г а р с к о т о о п р е д е л е н и е на цивилизационния избор, който направихме. И то в контекста на българската култура и на българските традиции.

Независимо от новото ни обръщане към модерния свят, ние, не можем и нямаме право да прекъсваме развитието на националната идея във всичките и аспекти - народностен, политически, икономически, културен. В това отношение имаме горчивия урок от наглостта на комунистическата режим да обяви за «най-светла» дата 9 септември 1944 година. Най-голямото престъпление на тоталитарния режим не бе толкова, че обезправи собствените си граждани и осея страната ни с лагери. Слава богу мнозина доживяха да видят народа си, свободен, макар и потънал в мизерия. Онова, което никой и никога няма да прости на бившата комунистическа партия е, че превърна в концентрационен лагер собствената ни история, че се опита да инкриминира или да осакати идеите на поколения дейци на българската държава, на българската култура, на българската наука.

Идеята, с която започнахме

Би било непростима грешка и дори кощунство, ако днес я сведем до познатото «Мизия, Тракия, Македония». Новите реалности в света и в региона изискват от нас нов прочит на идеята. Ако можеше да стане чудо, ако можеха първостроителите на българската държава да надникнат в днешния ден, да видят днешния свят на глобални промени, те най-бързо биха схванали колко реална, колко близка и колко възможна е тяхната идея. И то с други средства, с други начини, с други възможности. Слава богу, пред нас е всичко или поне повечето от онова, което те са написали и изрекли. Най-забележителното в техните идеи, в идеите на д-р Иван Селимински, на Раковски, на Васил Левски, на Ботев, на Любен Каревелов, на Стамболов е, че в тях няма и намек за осъществяването им в ущърб на други народи. Напротив, често пъти в казаното и написаното от тях звучи един благороден мотив за интегриране и братско съвместно съществуване на народите в региона. Всички те са търсили реализацията на националната идея не просто в рамките на етноса и етно-националното обединение. Неизбежна съставна част в тяхната интегративна парадигма са били и универсалните ценности и дори стремежът към духовна, културна икономическа и политическа интеграция с други народи. Разгърнете страниците на "История славяноболгарская", отворете "Рибния буквар", прочетете отново статията “Какво ни трябва” на Любен Каравелов и ще се убедите в тази проста истина. Нито за момент, нито един от големите българи на миналия век не са разделяли националната идея от идеята за правата на човека и за "племенната солидарност". Нещо повече. Именно тези идеи са втъкани и в първия български политически документ или първата българска национална доктрина, както някои наричат програмата на Българския централен революционен комитет от 1875 година. Принципите заложени в него, акцентът върху човешките права и свободи, отказът от исторически права върху чужди територия, прокламирането, че "у нас не могат да бъдат въпроси за границите", стремежът към Балканска федерация, могат и трябва да бъдат принципи и на днешната българска държава. Доказателството за тази духовност е живо и днес. То е в уважението, което българския народ и българската държава проявява към своите съседи, както и в искренното чувство за обща съдба и обща родина, което сме имали и имаме заедно с нашите братя с друга етническа принадлежност - евреи, турци, арменци.

За нас съвременниците, единствения начин да се доближим до тези идеи, да се приобщим към техния висок дух, е да ги разберем, преосмислим и обогатим в духа на идващия ХХІ век.

Идеята, с която можем да продължим

В съвременното общество се извършват невиждани и изключително динамични трансформации в идеите и в реалностите. Къде на на един, къде на два крака, ние вече стъпваме, дори живеем в информационното общество. В новата икономика основния ресурс е информацията, основния вид индустрия -- обработката на тази информация , основната инвестиция -- инвестицията в знание. Глобализацията на политиката и културата, свръхсимволната икономика, скъсяването на разстоянията, отварянето на границите - всичко това диктува новото развитие в идеите за нация и национална идентичност. Напредналите нации все повече и повече се превръщат в н а ц и он а л н и о б щ е с т в а. Изостават безнадеждно онези народи, които се придържат към старите идеи за национална интеграция и за взаимоотношения с другите народи, основана върху граничен /и в буквалния и в преносния смисъл/ културен, информационен и икономически обмен.

С осмислянето на националното общество и неговата връзка с новия световен ред като такова, на практика вече се сблъсква всяка национално обособена държава с изградени модерни държавни институции. Технологичните възможности, които предоставя информационното общество, качествените промени, които те носят в живота на обикновените хора, водят не само до промени в представите за жизнен стандарт и просперитет, за богатство и власт. Променя се и самата представа за демокрацията и за демократичния процес. Бързо и неумолимо някогашната масова демокрацията се демасовизира, започват да се дробят или поне да намаляват всенародните движения, фрагментират се мнозинствата, глобализират се интересите на малцинствата. Диференцирането и осъзнаването на разнообразните интересите в модерното общество, води до засилване на натиска на така наречените от Тофлър ключови малцинства - културни, идейни, икономически, етнически, емигрантски, религиозни, социални и пр. и пр. Спецификата на националното общество е такава, че проблемите, които имат всички тези «групи по интереси» много бързо се придобиват национален и дори наднационален характер и изискват решения от такъв порядък. Всичко това води до нямаляване на възможностите на държавата за администриране на процесите и за силови решения. Все повече на преден план изпъква необходимостта от плебисцитна политика, от политика, основана на съгласуване на интересите и на балансиране между претенциите и правата на гражданите. В крайна сметка, би могло да се каже, че досегашните разбирания за хомогенност вътре вътре национално обособените държави отстъпва място на хетерогенността на новата система за създаване на блага.

Няма съмнение, че осъзнаването на едно национално обособено общество именно в този порядък като общество на разнообразие, създава много повече предпоставки за усилване на сигнала към другите народи, за ново и значимо културно, икономическо и политическо послание, което може да бъде отправено към другите нации и към света като цяло. И този процес се вижда отчетливо не само в големите държави, като например САЩ, които след Втората световна война извървяха своя нелесен път от нация към национално общество, както определя този процес Даниел Бел. Все по-ясно става, че към националното общество се стремят и малките държави, независимо от степента на етническа хомогенност.

Именно и в това е шансът на България. За първи път от векове насам, светът работи за нас. За първи път ще се отстояваме не със силата на оръжието, не на базата на "исторически права", а с културата, традициите и знанията на нашия народ. И тук на "полето на културното съревнование на народите", по израза на Гоце Делчев, наистина няма големи и малки нации.

Националното общество като български спомени от бъдещето

По редица причини от културно-исторически и политически характер, Балканите и балканските страни са на светлинни години далеч от един такъв процес. Демократизацията, настъпила у някои от тях - бивша Югославия, Румъния, Албания и България, бе своеобразен катализатор на натрупаните исторически проблеми и на стаена с годините енергия. В това отношение се сбъдна прогнозата на Збигнев Бжежински, че докато не бъдат изградени ефективни държавни инстутиции, едновременното преследване на целите на демокрацията и на целите на свободния пазар могат да се окажат самоубийствени. Свои проблеми, и то трудно преодолими, по пътя към националното общество имат също така и държавите и по-«старите» демокрации на Балканите - Турция и Гърция. Очевидно е, че те стоят по-особено в общоевропейския процес на интеграция, независимо от това, че Гърция е член на Европейския съюз, а Турция е част от Североатлантическия пакт.

На фона на неконтролируемите процеси, разразили се в бивша Югославия, както и на фона на общата нестабилност на Балканите, независимо от своите проблеми България стои впечатляващо добре. Отговорът на този въпрос се крие не в политиката на едно или друго правителство през последните години. По скоро отговорът е в здравия разум на българския народ, основан на преживян исторически опит и спастрени през годините добродетели.

Именно този разум, българският характер, пренесен през вековете, преживения опит, поуките от падения и гордостта от годините на подем, а не единственото средищното ни положение и геополитическите предимства са новия капитал, който трябва да впрегнем в работа. В исторически разрез, съвременните тенденции в постиндустриалното общество, съвпадат щастливо с нашите национални особености с нашите спомени. Примери в това отношение можете да намерите предостатъчно предостатъчно. Вижте Българското Възраждане и българските стопански, икономически и културни традиции през очите на Захари Стоянов, Иван Хаджийски, Тончо Жечев и ще се убедите сами.

Толкова ли е трудно, например да открием, че отиващата си фабрично-заводска система с нейните особености, освен че не бе вкуса на българина се състоя в най-извратения си вид по време на така наречаната социалистическа индустриализация. /Така и не се намери голям български поет или белетрист /като изключим, разбира се Вапцаров/, който що годе талантливо да възпее машините и фабричния бит./ Идва времето на демасовизацията на производството, на малката голяма икономика на услугите, нещо, което винаги ни е допадало и нещо, в което имаме богати исторически традиции.

Настъплението на новият ресурс - знанието, преобладаващото му присъствие в себестойността на стоките и услугите също е щастливо съвпадение. Мнозина са чужденците, поразени, както вчера, така и днес от несъответствието между интелегентност и висока квалификация у нашия народ и неговия мизерен стандарт.

Ако е вярно, че в нашата наропсихология домът, бащиното огнище, семейството, децата, винаги са играли ключова роля, то Третата вълна, т.е. дългото завръщане от фабриките към домовете и към семейната фирма и семейния бизнес отново работи в наша полза. Дали след някое друго десетитилетие родното място на Апостола няма да заприлича на описаното от Райно Попович Карвово с тази разлика, че бъдещия краевед ще е заменил огромния брой чекръци съответно с интернет-терминали?

С превръщането си в глобален фактор се променя и световната политика, както и представата за Великите сили, които редят и пренареждат големия пъзел. Така както отчитат интересите на нарастващите кръгове, групи и прослойки вътре в себе си, големите държави са принудени да държат сметка за стремленията на малките народи. Независимо от съществуването на глобалните центрове на влияние и на големите държави, както отбелязва Збигнев Бжежински техните възможности все повече се разминават с техния глобален авторитет. Все повече намаляват възможностите им за непосредствено влияние, за вземане на решения само от един политически център. Няма съмнение, че това е добро дошло за българския народ, патил и препатил и достатъчно комплексиран от тайни и не толкова тайни споразумения между Великите сили от Берлин до Ялта. Стига само да проумеем, че е в ход е не световната конспирация на Никола Николов, а тази на Даниел Бел, Алвин Тофлър, Питър Дракър е редица други видни «заговорници».

Днес, когато често повтаряме, че България е остров на стабилност на Балканите, трябва в същото време добре да знаем, че това се дължи повече на здравия български разум, отколкото на положителния ефект от промените през последните 10 години. Освен това обкръжена от неукрепнали демокрации България не може да бъде вечно извор на стабилност. Още повече, когато нерядко тя е основен потърпевш в икономически план от конфликтите на отвъд западната ни граница. България има по-висока мисия от това да изнася стабилност. Стремейки се към национално общество, възприемайки се не като етническа, а като политическа нация, България може да стане каталитична държава на Балканите, т.е. държава, която активно влияе на своите съседи с цивилизационното послание, които разпръсква около себе си. С други думи, приемайки реалностите и предизвикателствата на информационното общество и стремейки се към национално общество, ние бихме могли да бъдем агент на историята на Балканите. В това отношение имаме огромни предимства пред нашите съседи. И не толкова географски и геополитически, колкото национални и културно-исторически.
Така например, ние нямаме страшния товар на Гърция, нежелаеща да се раздели с остатъците от демодираната мегали идея. Едва ли през годините ни предстои да хвърляме такъв ресурс, какъвто хвърля Република Турция по отношение на ислямския фундаментализъм и решаването решаването на кюрдския проблем. Нямаме също така и ужасната експлозивна смес между религии, етнос и рудименти от комунизма, заложена у нашите западни съседи. Нещо повече, по пътя към националното общество сме в състояние да решим в зародиш всеки проблем, интегрирайки го в общия социален, икономически, културен и политически дискурс на обществото.

Ето това са причините, да смятаме, че обединителния идеал на нашите предтечи е жив. България може и трябва да върви към национално общество от съвременен тип. България може и трябва да търси своята национална идентичност, пречупвайки през призива за глобални промени. България може и трябва да отчете предимствата, които и носи ХХІ век. България има ресурсите, традициите и историческия опит да бъде каталитична държава на Балканите и да излъчи свое, мощно, цивилизовано послание за приобщаването към ценностите на модерното общество. Най-сетне, България може и трябва първа да има готовност да съществува в рамките на политиката на отворени граници, на свободно придвижване на хора, идеи и капитал, както и да извлече съответните предимства от това и в регионален и в европейски порядък.

Вървейки именно по този път, може би някой ден ще разберем «Итаките, що значат», както казва Константинос Кавафис в знаменитото си стихотворение за завръщането на Одисей от Троя. Може би тогава ще схванем и завещаната ни българските възрожденци мечта за обединение на народите на Балканите и за Балканска федерация.