Как еволоюционният подход и постепенната реформа могат да усложнят допълнително проблема със съдебната власт

Размишления след гражданската дискусия за съдебната реформа, организирана от президента Плевнелиев

Като че ли втората дискусия бе по-оживена от предишната, която бе ориентира преди всичко към пазара и икономиката. Ако приемем, че участниците, които дойдоха в залата на Военния клуб са що-годе представителна извадка на обществото, то очевидно чувствителността по тема е стигнала пределни висоти. Бързам да кажа, че в началото взех думата и аз. Беше грешка. Или по-точно несъобразяване с по-особения и широк формат на дискусията. По тази причина ще изложа тук по-подробно моите аргументи. И по-специално защо не вярвам в еволюционното действие и фокусирането на дебата най-вече и единствено върху съдебната власт, съдебната система и състоянието на правосъдието.

Най-обсъжданият вариант за реформа в съдебната система

Започвам с това, което вече по един или друг начин битува сред една по-грамотна част гражданите, представители на неправителствени организации, изкушени от темата. Общо взето визията за реформа на съдебната система съдържа следните ключови стъпки: -- премахване на квотата на Народното събрание във Висшия съдебен съвет -- разделяне на Висшия съдебен съвет на на две камари, в които от една страна съдиите решават своите въпроси, а представителите на досъдебната фаза – прокурори и следователи заседават по своите доста по-различни професионални тежнения. -- Реформа в прокуратурата , скъсване със сегашната децентрилизация и единоначалие, както и някои стъпки в посока на повишаване не отговорносттите на обвинението. Нека приемем, че най-добре тази работа ще бъде свършена с конституционни промени, без при това да се изпада в колизия с Решение № 3 от 2003 г. на Конституционния съд. Нека си представим, че конституционните промени са извършени и да погледнем към съдебната система вече в новото и качество. За съжаление такъв поглед няма да бъде коректен. Дотолкова реформата вътре в съдебната система е само част от цялото, то непременно трябва да отправим поглед и към другите две власти. И съответно да проследим най-общо техните възможностите за взаимодействие и взаимно възпиране. Иначе казано – така необходимите баланси между властите. И какво виждаме в този случай? Първото е, че законодателната власт е окончателно отстранена и реално няма стъпка в съдебната. Освен, разбира се, годишния бюджет, който Народното събрание приема. Второто вече си го знаем – изпълнителната власт има своята лека кавалерия в лицето министърът на правосъдието, който оглавява Висшия съдебен без право на глас. Ако приемем, че президентът, въпреки Конституцията, все пак в някакъв смисъл е изпълнителна власт, можем да отчетем и факта, че той назначава главния прокурор и председателите на ВАС и ВКС. Това последното с уговорката, че правомощието му е под условие, т.е. той няма право да откаже повторно предложение от ВСС кандидат за поста. Това, разбира се, никак не е достатъчно. Ако най-накрая изключим Конституционния съд, който у нас не е част от съдебната власт, дисбаланса става очеваден. Възможностите за взаимен контрол са предовратени. Защото в никакъв случай не можем да привидим такива в министърът на правосъдието и в трите назначения под условие от страна президента.

Защо проблемът става още по-голям

От тук нататък вече имаме далеч по-голям проблем, отколкото досегашния. Съдиите са обособени и далеч по недосегаеми, доколкото изпълнителната и законодателната власт са отстранени окончателно. Прокурорите също са обособени вътре в съдебната власт, но съжителството със съдиите остава. Остават и досегашните проблеми. Защото едва ли единствено премахването на централизацията и йерархичното подчинение в прокуратурата, ще отстранят принципната и отвореност към изпълнителната власт. И съответно някои нейни мощни институции като например МВР и специалните служби, с които прокуратурата работи в тясна връзка по дефиниция. Тази на практика стигаме до една нова блестяща изолация на съдебната власт. Тя разбира се е привидна, както е привидна и сегашната независимост на съдиите.
В реален план възможностите за конфликт и вътре в нея, и междуинституционален план,  остават. И дори биха могли да вземат далечни по-сериозни размери. Не за друго, а защото от една страна прокуратурата ще продължи да бъде главния проводник на политическото влияние в системата, а съдиите от своя страна ще продължат да работят под нейния натиск. Също така едва ли някой вярва, че отпадането на парламентарната квота, проблемът с ВСС ще бъде решен. Тъкмо обратното. Той може да стане още по-голям с оглед на на трайно изградените през годините лобита вътре в съдебната власт, техните обвързаности и формирането им не по някакви гилдийни признаци, а най-вече във взаимодействие със силните на деня. Едва ли тук можем да имаме илюзии за някакъв идеален подтик и състезателно начало. И ето сега големия въпрос – кой би могъл да се нагърби с такава отговорност ? Кой би могъл да гарантира, че отстранявайки парламентарната квота, засега единствената и най-сериозна възможност за възпиране между различните власти от страна на законодателната власт, ще доведе до по-добро взаимодействие и до ефективност в системата ?
За да го направи, той преди всичко трябва да обоснове изключение от една фундаментално правило на демокрацията, а именно, че съществуват ясни институционални възможности за взаимодействие и взаимно възпиране на властите. В случай, че реформата бъде извършена тъкмо в порядъка на конституционните промени, които изредих по-горе, никой и по никакъв начин не може да гарантира решението на проблема. И причина за това, че проблемът не е само и единствено в съдебната власт.

Какво все пак е възможно извън революционните решения

Ако трябва да спазим правилата, ако не сме самодеяни и отчитаме не само факторите вътре в съдебната власт, но и вън от нея, на мен лично най-разумен ми се вижда съветът на Венецианската комисия. Избор на членовете на ВСС от Народното събрание, но с две трети би включил опозицията и би ограничил значително възможностите за партийни пазарлъци. Обикновеното мнозинство в чисто психологически план тласка опозицията да приеме лобирането и пазарлъците. Но при гласуване с квалифицирано мнозинство, нещата биха изглеждали далеч по-различно. В крайна сметка защо да се договорям за всичко, когато минаването през иглени уши и процедурата ми дава възможност да спечеля с добре обмислени и приемливи кандидатури? В резултат на това е много верояттно да да имаме далеч по-качествен и професионален състав на ВСС. Втората укрепваща стъпка би била по-сериозното намесване на президентът в съдебната власт, посредством назначенията на съдиите. Разбира се, предложение на ВСС (съответната колегия) и аналогично на правилата правилата, по който той назнаначава на „тримата големи“.
Възможността на президента да носи в голяма степен персонална отговорност за своите назначения с укази и взаимодействието му в тази посока с ВСС, би могла в значителна степен да укрепи статута на най-важния човек в системата – съдията. Практиката е доста разпространена в Европа. Така например в шест от десетте нови демокрация, членове на ЕС, съдиите се назначават от държавния глава.* Разбира се, неизбежни и необходими са и другите две стъпки – разделянето на съсловията вътре във ВСС и реформата в прокуратурата. За съжаление и това не решава въпроса.
И тук няма достатъчно гаранции за успех на реформата. Защото ще сгрешим, ако се вторачим в частното и ако на основата на някаква нелепа логическа индукция, правим заключение за цялото. За онова, което в крайна сметка наричаме върховенство на закона и правова държава. И точно тук стигам до моето, както признах не съвсем уместно в случай изказване на дискусията.
Ще го оставя за следващия пост, като преди това ще го формулирам в три основни въпроса:

Защо е важен моралния дискурс върху проблема в съдебната власт и дали той е само морален ? 

Защо визията за реформа в съдебната власт влече след себе си далеч по обхватна институционална реформа ?

Каква би могла да бъде политическата технология и какъв е пътят, който трябва да бъде извървян по пътя на реформата ?

--------
* Полша, Чехия, Унгария, Словакия, Румъния, Естония