Един ден от кампанията

Недоразумение с моята биография
Подреждаме синия брандиран автобус до този на шампионите от „Лудогорец“
Край шатрата на РБ обсъждат листата и аз пристигам точно на време
Кирил Маричков – „щурец“ на подиума  и Антонио Бандерас на път към хотела с големите калъфи

Брандираният автобус на Реформаторския блок тръгва всеки ден от пл. „Св. Александър Невски“. Мястото никак не е удобно, ако човек трябва да се огледа за кафе и за цигари. Колежка от предизборния щаб се сеща за подлеза пред Ректората и разпъва своя чадър с цветовете на дъгата. (символа на хората с различна сексуална ориентация). Но това е само случайно съвпадение. Слава богу, че никой не обръща внимание на предизвикателния цвят. И дето се вика минаваме между капките.
По-късно, на излизане от София, изваждам лаптопа, отварям сайта на РБ и се зачитам се с нарастващ интерес в собствената си биография. Звучи ми много познато. И заради грешките, и заради по-особения език: роден еди-кога си, бургаски гражданин, неосъждан… не полага обществено полезен труд… отправя клеветнически твърдения, касаещи човешките права в България… Ставам и с лаптопа отивам в задната част на автобуса. Божидар Лукарски и Филип Кирев избухват в смях, а Гери, пиарката, гледа озадачено. Обяснявам, че това е справката, която бившата ДС е изготвила на 4 ноември 1989 г. и доставила в кабинета на Тодор Живков. Заедно с биографията на още неколцина врагове на властта от онова време. В суматохата някой от щаба е забърсал архивния докумен тот Мрежата. Без, разбира се, да обърне внимание на бележката под линия. Уговаряме се Гери вечерта да оправим нещата.
След Пловдив навъсеното време остава зад гърба ни и слънце Тракия огрява. Спираме на няколко пъти по отклоненията. Там ни чакат автомобили и хора от от щабовете на РБ в близките градове. Прехвърляме при тях полагащата им се бройка плакати и листовки и продължаваме. Оглеждаме се за машините, които по поръчка на Европейската комисия ще проверяват настилката в новия участък на магистрала „Тракия“. Все още ги няма и трафикът е нормален. Името на нейният с т р о и т е л, обаче често се споменава в автобуса. Радан Кънев разказва за сутрешната среща с Бойко Борисов и ръководството на ГЕРБ по повод техния вот на недоверие. Останалото научавам от новинарските сайтове. От тях разбирам, че ако днешната парламентарна опозиция дойде отново на власт, ще ни удави в газ. При това безплатна и собствена. От находището в Черно море.
Към щест вечерта пристигаме в Бургас. При гарата автобусът завива надясно, качва се на плочките и навлиза в пешеходната зона в посока хотел „България“. Евродепутатът Светослав Малинов изтръпва и разтревожен пита какво става. Найден Зеленогорско го успокоява с информацията, че имаме разрешение от кмета Димитър Николов. Малинов поклаща недоверчиво глава, но все пак се сеща, че не сме в Брюксел, а у дома. И тук порядките са други. Най-убедителното потвърждение за това е автобусът на футболните шампионите „Лудогорец“, който вече е паркиран върху плочките пред хотел „България“. Спираме до до шампионите. Не че съм прекален оптимист, но си отбелязвам си, че е добър знак да сме редом с първенеца в професионалната ни футболна лига. Минувачите оглеждат с еднакъв интерес и двата автобуса.
Нямаме никакво време, така че зарязваме багажа и – право към шатрата на РБ, която е съвсем близо. В началото на улицата, която води към „Богориди“ (сега не се сещам за името и). От другата ни страна е палатката на БСП. По обясними причини стълпотворението е пред нашата, а не пред тяхната. Както си му е реда, журналистите веднага наобикалят лидерите. Най-вече Меглена Кунева и Светослав Малинов. Моя милост се оглежда наоколо. С надеждата да види страдалческата физиономия на някой седесар от 90-те на миналия век. Изведнъж чувам името си. До мене малка група разглежда с интерес вестника на Реформаторския блок и една жена възкликва: „Ама, ето и Даракчиев е тук!“. Приближавам и поздравявам. Оглеждат ме с любопитство. Знам защо – вече съм с бяла брада. Косата – също. Но няма как. Всичко по реда си. „Време над косите ми се стича,с прах от път и перушина на възглавница…“изпя някога поетът Биньо Иванов. Той първо написа прекрасната книга „До другата трева“, после вися по площадите под сините знамена, след това подкрепи гладната стачка на Едвин Сугарев срешу президента Желев и неговите Боянски ливади, а накрая кротко издъхна в родния си Кюстендил. Но за любопитството към скромната ми персона има и друга причина. Белокос земеделец ме разпознава и пита защо съм толкова отслабнал. Вярно е смъкнал съм десетина килограма в края на зимата. Но моето нищо не е. Преди няколко дни на предизборна среща в Нови Искър, видях Стелян от Учителския синдикат на „Подкрепа“. Двайсет години по-късно едвам го познах. Не е лесно от 165 да станеш 80 кг, кг, както ми каза самият той. Ако не друго, то поне сега успях да го прегърна и да го потупам по рамото. Защото преди това не бе възможно. По някое време се видаме с Дончо Златев, който също е кандидат в листата на РБ. Освен това сме и приятели във Фейсбук. Към нас се присъединява младеж на около 25-26 години и ме заговаря. Казва ми, че е либертарианец. Потвърждавам и аз убежденията си в тази посока. Но уточнявам, че имам някои залитания и консерваторът в мен, никак не иска да си тръгне. Младежът демонс трира завидни познания на творчеството на Айн Ранд. След кампанията като отида в Панчарево на гости на Оги Дъскарев (преводачът на романите и есетата на Айн Ранд), ще му кажа на тази среща.
Концертът на „Фондацията“ е на площадчето пред Бургаската община. Събират се много хора. (По-късно, когато вече сме седнали и вечеряме Тома Биков ще каже, че градът не помни от 7-8 години такъв концерт по време на предизборна кампания). Който е слушал групата, знае, че тя свири парчетата на „Щурците“, на БТР, на ФСБ и на Дони и Момчил. Лично аз чакам с голямо нетърпение „Уморени крила“ и моментът, когато Иван Лечев ще вземе цитулката. Е, разбира се, също и „Когато рокендролът беше млад…, и… Спирам до тук, за да не забравя да ви кажа, че след концерта стиснах ръката на Кирил Маричков. Преди много време изкарахме с него почти година и половина в една претъпкана и душна зала (400 човека) на пл. „Народно събрание“. Спомням си само, че един от депутатите я нарече „червена кочина“. В късната пролет на 1991 г. и той, и аз, и останалите, които нарекоха 30-те, успяпме да излезем на чист въздух. А с нас и хората, които ни поседваха по площадите.Преди това, разбира се, отказахме да подпишем Конституцията, каквато бе и волята на нашите избиратели.
На път за хотела, „Щурецът“ понася китарите в два огромни калъфа. Същински Антонио Бандерас в „Десперадос“. Само че на достолепна възраст. Аналогията прави самият Маричков, сочейки с поглед калъфите. Светослав Малинов поема един от от тях, за му помогне. Но засега всичко и спокойно и едва ли ще има нужда от калъфите на Бандерас. Както преди, така  и сега, лошите ще ги отстрелваме единствено с бюлетините. И най-вече с тази, която е под № 10.

В края на концерта, вече по традиция, ние, хората от листата се нареждаме зад Кирчо Маричков и останалите от формацията. И и с високо вдигнати ръце се заклеваме. Сещате се на коя песен, нали ? Преди това лидерите на партиите в РБ  казват по няколко думи. Радан Кънев е пределно кратък с историята на Райна от Варна, чиято змалко фирма не е успяла да представи навреме своя одит и то тази причина не се класирала в конкурса за търговски обект. В същото време в НЕК спокойно си я карат без никакъв одит. Защото законите важат за Райна, но не и за държавната компания..
Меглена Кунева известява множеството че очаква победа, за видят хората, че доброто може да печели. Очаквам от нея да каже няколко думи за особения дух в Бургас, за тукашната култура, за поетите и художниците. И тя го прави в едно събрано изречение в края на своето слово.
Светослав Малинов пък призовава името господне в енергетиката, т.е. това комисарят Йотингер. Поводът, разбира е скандала около Южен поток. Николай Ненчев се качва на подиума заедно със земеделеца и някогашен политзатворник, за който вече ви споменах по-горе.
В своя си спортен стил, Божидар Лукарски буквално изхвърча по стълбите към подиума и с два вдигнати пръста припомня на множеството позабравения знак на победата.

Вечерта в хотела безжичната връзка е много лоша, така че не успявам да вляза нито в блога си, нито пък във ФБ. Преди да си легна неволно правя голяма глупост – оставям прозореца отворен. Естествено сутринта крясъците на гларусите ме събуждат още в пет и половина. Но няма лошо. Да си изпиеш кафето по това време, да запалиш цигара и да видиш Бургас по това от 15-я етаж на хотела си е тръпка. Пожелавам ви го! ------------- София – Бургас, 14 май 2014 г.