Марешки прави вестник

2002 година, някъде средата на март. България не е съвсем на дъното (благодарение на предходното правителство) и Царя се възползва с всички сили, за да промени този факт. Затова пък аз самият съм на дъното – ни работа, нито пари, ни дом. В днешно време е много лесно да изпаднеш в такива ситуация -- достатъчно е да теглиш една майна на някой от силните на деня. Но, както винаги аз съм избрал по-сложния път. По тази причина с група приятели си блъскаме главите две години, за да напишем една платформа, в с която да направим невъзможното – да покажем как патриотизмът може да бъде в основата на европеизма. След това прошарваме страната, за да съберем оцелялото недоволно седесерско войнство. После го викаме на конгрес в София, като съм целта вземам огромен огромен заем (който по-късно ще отработя на заемодателя). И накрая си го отнасям с преврат, стъкмен от ченгетата в „Защита“, днешните съюзници на агент Иван Красимир (Каракаченов). Новоучредената партия е връчена тържествено на Тошо Пейков, а ние, групата приятели, си вземаме шапките и кой накъдето види.

Във Варна отсядам в апартамента на Дянко в Аспарухово и ставам кажи-речи член на семейството за около три месеца. На другия ден Дебелия ме води на среща със собственика на вестник „Черноморие“ – Веселин Марешки. Вестникът го знам още от началото на 90-те, дори съм давал интервюта на колегите в него Аптекарският бос, обаче виждам за пръв път. Офисът му е на една от централните варненски улици, а на вратата му има табела „Демократична алтернатива“. Тя вече не е актуална, тъй като партията на д-р Тренчев се споминала скоропостижно на изборите предната година. Марешки е в средата на трийсетте.

Денят е топъл и той по фланелка. На една от китките му виждам масивна златна верижка. Изслушвам го и проявявам необходимото разбиране. Все пак не е много приятно за един бизнесмен да издържа всекидневник, който е паднал под 500 бр. тираж. Разбирам и другия негов мотив – твърде много некадърни политици има у нас, включително и във Варна. И, съответно е дошло време такива като него да влязат в политиката и да изринат…. Авгиевите обори, подсказвам му аз в търсенето на квалификацията, макар да не съм сигурен дали е босът е запознат с 12-те подвига на древногръцкия херой. Идваме и до най-важното – естествено, че вестникът е отлично помощно средство за осъществяването на горния амбициозен план.

Няма лошо. В случая аз съм наемник. Дори да бях акордьор на пиана въобще нямаше да имам притеснения. Поправи му пианото на мутрата, запуши си ушите и го остави сетне да блъска по клавишите.
Бачкам две седмици от сутрин до вечер. Проучвам внимателно конкуренцията, т.е. другите два варненски всекидневника – „Черно море“ на тимаджиите и „Народно дело“, от който някога се е отдели „Черморие“. Сетне с подръчни средства и консултации с колеги се заемам с проучване на пазара. 2002 година е. Положението на вестникарския пазар все още не е толкова зле.

Накрая залягам над течението на самото „Черноморие“. Констатирам, че колкото повече по-отчаяно колегите копаят за собствени новини (от типа на пенсионер нахапа кучe), толкова повече затъва вестникът. Стигам до заключението, че ако се позабърше малко жълтото, ако се сложи ред в новините, ако се промени стилистиката, все пак има шанс за половин години да се обърне тренда. Констатирам и още един важен момент – в редакцията действа с пълна пара социалистическия принцип – той ни лъже, че ни плаща, ние пък го лъжем, че работим. Не за друго, а защото и с просто око се вижда пълнежът, странните четива и препечатки, над които човек би залегнал само, ако поради нещастно стечение скучае в арестантското и няма нищо друго за четене.

Срещаме се с боса с отново. Пак е по фланелка и дънки, но пък силуетът и ускорението на бмв-то, с което потегляме са впечатляващи. Сядаме в някакъв лоби бар, вадя аз бумагите (концепцията) и му я давам. Не съм сигурен дали ще я прочете, затова пояснявам – такава и такава е ситуацията на пазара, това са възможностите за пробив, ще трябва яко преобръщане на работата и стила на колегите, а инвестициите – два-три нови компютъра и все пак – свързването на наличната техника в мрежа. За да бъда по-убедителен му показвам справка за продажбите през изминалата седмица. Данните са отчайващи. Независимо от това, че „Черноморие“ е единственото местно издание, което излиза на челно място с потресаваща новина, придружена с автентична снимка на скъсаните чорапи на гостувалия във Варна Димитрис Куркулас. (По онова време ръководител на делегацията на ЕК в България. )
В крайна сметка, босът кандисва, приема аргументите ми и слага подписа си под концепцията. Споразумяваме се за заплатата ми. Също и затова, че ще ми е необходима неговата всекидневна подкрепа на собственик. Стискаме си ръцете. Броени дни след това влизам в ролята си на главен редактор и започвам да водя брифингите.
Както винаги в такива случаи, колегията се разделя на две – една част подкрепят новата концепция, други – не. Вестникът има и директор, който незабавно оглавява опозицията. Проявявам необходимото търпение и се старая да наложа новата схема и новия график. Естествено първата ми работа е да падне пълнежа Но най-важното, разбира се е промяната в стилистиката и премахването на блъсково-тошевата воня. Чистя де що видя заглавие в трето лице множествено лице (знаете, там от рода – пребиха клошар в кв. „Чайка“ – ще рече човек, че цяла Варна го е млатила). Чета всичко, което ми се носи – от първия до последния ред, водя безкрайни разговори с колегите, хвърча из кабинета, гледам макети, чета страници, следя конкуренцията. Въобще всичко онова На свой ред, обаче Ники – директорът, започва да привиква колегите в кабинета си и да говори обратното. Т.е. за това, че лебедът макар да е умирающ, той все пак е лебед. Самият директор няма златна верижка на ръката и изглежда съвсем прилично. Само дето е на светлинни години от занаята и по възрастови (също и образователни) kняма никакъв шанс да влезе дори в орбита на тази непозната планета. 
По-нататък събитията се развиват бързо.
Срещам се с боса и му нося две длъжностни характеристики – моята на главен редактор и тази на директора на вестника. Усещам колебанието му – защо трябва да има длъжностни характеристики, не е ли по-важно работата да върви. Настоявам за подписа му аргумента, че не правим революция, а вестник, в който всеки трябва да си знае задълженията и съответно правомощията. Босът отново се замисля, но все пак прибира длъжностните характеристики.
Прибирам се в Аспарухово и Дянко ме пита какво става. Лошо викам му, нямам длъжностна характеристика. Майната му, махва с ръка моя приятел от и съратник от пристанище Варна – нали имаш заповед и заплата. През идните седмици, докато чакам Марешки да подпише длъжностните характеристики, нещата в редакцията се влошават. Колегията е вече окончателно разделена. Заместник-главния редактор ловко заставя на правилната страна и на брифинг ми отправя мощна критика за вчерашния ми коментар за съдебната власт. Какъв ни е проблема с магистратите – задава той риторичния въпрос. При това на фона на Филчевото управление и двата пресни трупа – на бившия заместник-главен прокурор Николай Колев и на самоубилият се млад прокурор Николай Джамбов, оставил предсмъртно писмо с искане за оставка на главния прокурор. Приглася му и Калинка, повече известна в качество си на по-сетнешен пиар на местното СДВР.

Разбирам, че нещата стават все по-трудни и звъня на боса. Уговаряме се да видим в края на седмицата. Междувременно вече съм прошарил кафенетата на Варна и горе-долу съм си изяснил обстановката извън редакцията. И вече съм наясно, че пътят на боса към политиката минава не само през вестника, а също така и през един местен политически клуб и съответно през покровителя на Ники.
Виждаме за последно и знам, че е така. Босът се опитва да ме убеди да не се впрягам толкова. И така разбирам, че без да са се наговорили, са едно мнение с моя приятел докерът Дянко. Знам, че няма лошо човек да си получава заплата, но нали, дето се вика трябва да си наглежда и името. Воден от тези съображения уведомявам боса, че вторият фактор е по-важен за мен. Той не е особено доволен, но пък няма какво да направи. Така че си казваме довиждане. И правилно, защото скоро започвам да го виждам все по-често в телевизиите и да срещам името му в медиите. И с Яне Янев, и без него.

Що се отнася до вестник „Черноморие“, той просъществува още пет-шест години, като попътно бе препродаван на няколко пъти. Докато най-накрая мъките му свършиха. Днес, доколкото знам е притурка на всекидневника „Народно дело“.

И сега да ви кажа, каквито и да пари да ми дават, какъвто и занаят да имам, не се хващам да оправям нито пиано, нито пък вестник на мутра.
Още по-малко пък утре да гласувам за такава.