Как не спечелих от собствената си неизбежна и предстояща във времето смърт

--Жена ми, нали знаеш, че един ден всички ще умрем – изричам аз тази мъдрост и паля нова цигара.
Светът е прекрасен, цялото ми същество ликува, усещането за щастие е направо непоносимо. По тази причина се старая да си придам съвсем небрежен вид. Дори пускам няколко колелца и разсеян поглед, обхождащ кухничката, все едно не съм си у дома.
Тя мълчи. Но на лицето и всичко е изписано. Виждам как бързо се сменя израза му – гняв, недоверчивост и вся пак някаква плаха надежда, че най-сетне нещо се е случило. Примерно намерил съм си нова работа.
-- Пил ли си – задава тя дежурния въпрос, когато се връщам в полунощ.
-- Три водки с доматен сок – отговарям аз почти по военному.
Макар да съм ги изпил на гладно и без мезе, не съм пиян. Забелязал съм през годините, човек трудно го хваща алкохола в състояние на силна мъка или пък огромно щастие.
-- Каква си я свършил – пита тя и този път в очите и чета единствено недоверчивост, подозрение и страх от поредната ми щура идея.
Изтръсквам няколко пъти без нужда цигарата в пепелника, за да спечеля малко време. Знам, че отдавна не съм авторитет в нейните очи. Тъкмо обратното – обладана е от страх като как ще проживее живота си с човек като мен.  Съмнителен съм във всяко отношение – заради това, че съм само 26, и заради това, че по цял ден тракам на „Марица“-та, а пари --никакви, заради срещнощните разпивки в Клуба на културните дейци или още по-лошо – в Тракийския хан. Дори заради приятелите ми, чието всекидневно занимание е да бъдат велики. Всички до един гмурци в един прекрасен залив, чието дъно е покрито с бисерни метафори. Само един е по-различен – Преводачът. Като същински бижутер, той заляга над Хосе Сантос Чокано, редейки строфите му от кристал на кристален български.
Най-сетне събирам смелост и предавам почти в скоропоговорка тазвечерния ми разговор в Клуба на културните дейци с местния съдебен лекар д-р Петков.
Жена ми повдига вежди и ме гледа с широко отворените си маслинени очи. Сумата, разбира се изобщо не и прави впечатление. Но другото – боже мой – все едно съм я ударил с мокър парцал по лицето.  Изведнъж се смалява, отпуска глава, закрива лице с ръце и виждам само смолисточерната и коса, дълга почти до раменете.
-- Луд ли си ? Какво ги говориш ? – вдига тя отново глава и с треперещи пръсти на свой ред рови в кутията БТ* .
-- Не, говоря съвсем сериозно. Правя го и решаваме всички проблеми. Купуваме си трабантче, сменяме телевизорчето, обличаме се като хората  лятото – на море. Плюс това, че ще имам някой друг месец спокойствие, за да довърша романа.
Тя продължава да ме гледа със съкрушен поглед. После пита. По скоро риторично.
-- Ти на доктора вярваш ли му ?
-- В случая – да – отговарям аз, докато ровя в хладилника, за да намеря бутилката с ракия, в която все пак има два пръста на дъното.
Наливам на нея и на мен си.  Знам, че съдебния лекар е голям зевзек и историите му нямат край. Целият град ги знае.  Най-известната е е, когато веднъж го викат да се произнесе за труп на жена, престоял няколко месеца в пясъците край някаква малка река. Заради пясъка, слънцето и вятъра трупът се мумифицирал и доктора бил натоварен да го отнесе за изследвания в Медицинската академия в Пловдив. Той завива изсъхналия и заради това лек като перце труп в един чаршаф, завръзва го с канап, качва се влака за Пловдив и го слага на мястото за багаж над главата си.  После слиза в на гарата, но забравя трупа. Някъде към Стара Загора, става ясно, че има забравен багаж, развиват чаршафа и настъпва паника. И.т. н. Да не разказвам цялата история.
В другата стая на гарсониерата двегодишния ни син проплаква и жена ми излита като куршум. Отпивам и макар да сме на седмия етаж в блока точно до моста на Марица, заради добрата акустика, чувам как един от последните автобуси, спира, после изръмжава и рязко потегля по главната. Опитавам се да чуя шума на реката, но не ми се удава. Сещам се за една поличба от миналото лято.  Слязохме на пясъка край на реката с току-що проходилия ни син. Аз влязох да поплувам малко и когато се върнах на пясъка, жена ми се вторачи в краката. Погледнах се из и видях, че косматите ми крака искрят. Заради многобройните микроскопични плашинки. Не, не беше слюда. Беше злато… Кой знае, може и днес има.

 Оттатък синът ни притихва и тя се връща.

-- Пак ти казвам – аз на доктора изобщо не му вярвам – повтаря тя, отпива от ракията и прави физиономия. Ракията наистина е доста силничка.
-- Чувал съм го и от други хора – настоявам аз. – Дори съм чел по вестниците и в разни брошури. Държавата хвърля много пари за научни изследвания в медицината, а труповете не достигат. Въобще човекът днес е скъпо нещо. Виж, например колко дни отпуск, шоколади и какво ли не дават за кръводаряване.
Тя се умълчава, но аз виждам лъч надежда в погледа и. Объркана я и не знае какво да мисли. Това е добра начало.
Решавам да продължа с натиска. Искам да я убедя на всяка цена. Освен това, трябва да я убедя в още нещо.  И то е, че един ден ще стана известен писател. Ще стана дори член на Съюза на писателите. Заради книгите и най-вече, заради членството, ще ми признаят висше образование, каквото в момента нямам. Дори не съм го започнал. Да не говорим, че няма да ме оставят -- ей така, накакви хора да експериментират с тялото ми.
-- Добре де, ако все пак доктора казва истината и подпиша договора с Медицинската академия ?
-- Ами не знам – вдига тя рамене. – Не мога да си го представя.
-- Знам какво се питаш – казвам аз и се мъча да изтръскам от бутилката поне още някоя друга капка в чашата. – Какво ще стане, когато дойде денят ? Нали ?
Тя не отговаря веднага, но в очите и виждам влага. Най-вероятно се старае да вникне в ситуацията. В момента, обаче за мен е много важно, че тя е замислена. И че предложението ми вече не звучи толкова фантасмагорично.
Аз също си представям този ден, но по доста различен от нейния начин. Ето, идва най-накрая. Аз съм в заел половината от стаята в гарсониерата на деветия етаж. Проснат по гръб в ковчега, обсипан с цветя.  Вътре е пълно с приятели, роднини и изобщо всички онези, които в некролозите определят като о п е ч а л е н и. На вратата на гарсониерата има пресен некролог. Със снимката ми – голобрад, с малки мустачки. Същият, какъвто съм и в момента. Звъни се. Влизат четирима мъже с черни костюми, черни вратовръзки, черни обувки и черни бомбета.  Единият от тях показва договора на жена ми, която цялата в черно хлипа, докато лежа изтегнат, невъзмутим и далечен. След това четиримата вдигат ковчега, тръгват с мен – и… о боже ! – по стълбите, тъй като асансьорът е тесен и няма да побере ковчега! Но още на първото стъпало изведнъж се появява достолепен мъж – с брада, с очила и кожена папка в под мишница.  Така и така, въобще как смеете, казва мъжът в светъл костюм. Та това е известния българския писател и член на СБП Пламен Даракчиев. В ЦК на БКП вече има решение за удостояването му с Димитровска награда.
Носете го обратно в жилището му…
Толкова съм се разчувствал от представата, че сядам до нея, прегръщам е през раменете, казвам и:
-- Нали не вярваш, че ще си пропилея живота на празно ? Знаеш, че един ден от мен ще излезе нещо. И, че ще бъда някой. И тогава този договор просто няма да има правна сила. Достатъчно хора ще се застъпят за мен.
Очите и се насълзяват. После тя изхлипва. Оставям я да се наплаче. През това време мисля трескаво. Романът, романът… На всяка цена трябва да го довърша. Стигнал съм до половината и чувам само похвали от приятели и бивши колеги от местния живот. Има само един проблем – може и да не мине през цензурата. Особено, заради финала, с който вече съм наясно, макар още да не съм го протракал на пищещата машина. Впрочем сега е моментът да ви запозная накратко със сюжета. Един хубав ден, някъде през 80-те по разни краища на страната започват да се появяват от нищо хора от разни епохи.  Занаятчии от средата на 19 века, даскали от килийни училища, монаси, селяни от Тулча и от Охридско, средновековни воеводи на области, така дори и някогашните български царе-самодръжци, който развяват кафтани по улиците на Средец, Филипопол и Дръстър. Властта е объркана. В ЦК на БКП заседават денонощно, в Министерския съвет се чудят какво да правят с тези хиляди и десетки българи от старо време. За всеки случай е извикан и чака във фоайето целия тогавашен Свети Синод, начело с патриарха. Понасят се слухове, че един брадат поет с чета от 120, въоръжени до зъби мъже вече е някъде около Враца и предстои да продължи да към София. Властта е стресната и започва да действа. Първо разтуря профсъюза на българските владетели, които са страшно обидени. Не за друго, а защото са пренебгрегнати и в учебниците по история главен герой е бедния български селянин и – о, боже ! – самозванецът, наречен Бърдоква. След туй праща вътрешни войски към Враца, арестува брадатия поет и го изправя пред съда. Най-накрая решава, че всички тези хиляди българи, появили от по-близки и по-далечни векове, не могат да бъдат оставени да щъкат току-така из страната. Спешно са изградени лагери и бараки, оградени с бодлива тел. Милицията прибира масово бежанците от миналото и ги настанява в лагерите. В тях започва политическата учебна година и пристигат най-добрите пропагандатори на социализма от АОНСУ и от Дружество „Георги Кирков“. Постепенно всичко си идва на мястото. Историята е овладяна и нещата са подредени в необходимия научно и исторически обусловен порядък…
… Да му се не види работата – продължавам да си мисля, докато жена ми хлипа ! Това нещо изобщо няма да мине. Трябва да направя компромис в името на нашето бъдеще. Голям компромис. Първо трябва да махна този ужасен финал. Няма кой да го пусне в този вид.

Може би ще трябва да прекроя сюжета. Примерно хората от миналото се появяват, защото искат да видят най-сетне най-справедливия строй. И изобщо тържеството на развитото социалистическо общество… Уф, тук съвсем ще ме разнищят, защото ще си помислят, че ги поднасям. Ами… Ами, ако пък оставя романа в този вид ?

Може пък някой ден комунизмът да се сгромоляса и романът ще стане изключително актуален и издателствата по света ще се избият за него….
-- Не можеш да ми причиниш това – чувам гласът на жена ми.
Спряла е да плаче. Отново пуши и се опитва да допие скоросмъртницата.
-- Кое ?
-- Ами това с договора. И другото – че в един лош ден няма да мога да те изпратя като хората. И аз, и синът ти.
-- Спокойно! Нали ти казах – много неща могат да се случат дотогава. Дори да не ти се вярва, че от мен може да излезе нещо, може пък един ден да имаме пари и да се откупя. Т.е., да върна сумата, която съм взел по договора.
Жена ми клати глава.
-- Четири хиляди са много пари. Това е доскорошната заплата за три години напред.
-- Това ще го мислим после. Ти сега кажи – да и още утре отивам в Медицинската академия в Пловдив, минавам през преглед и подписвам завещанието.
За миг си помислям – дявол да го вземе, ами ако не се оправя ? Ще ме накълцат един ден – това бъбреци, това – сърце, черен дроб и пр. Че дори и скелета ми ще протраква на течение в някоя класна стая.

Жена ми отново прави физиономия, докато допива ракията на дъното на чашата. По скулите и избила червенина от алкохола. Сигурно като мене усеща приятна топлина и спокойствие. Може би пък най-сетне и тя да се е размечтала.
Тя потвърждава предчувствието ми. Чувам я да казва:
-- Не знам как ще го преживея… Във всеки случай за разпределението на парите – нямаш думата. Аз отговарям за това. От трабанта изобщо нямаме нужда. Пък и без това нямаш книжка.
-- Добре – съгласявам се веднага, изпълнен с надежда, че полека-лека тя кандисва.  
Само това за трабанта не ми харесва, защото той е основен момент в плана ми за бъдещите харчове. Но пък се успокоявам, че има време да я 

разубедя.

Оттатък синът ни отново проплаква. Докато тя го разнася на ръце и аз стаята, аз пуша и наместо към розовото бъдеще, извръщам поглед назад. Не чак толкова назад, защото съм само на 26.  До предната година работех в окръжния вестник и всичко бе наред. Смяната на главния редактор ни дойде като гръм от ясно небе. Нали на Юлския пленум през 1976 г. Тодор Живков бе казал да критикуваме смело ?  И ние, по-голямата част от журналистите в редакцията – млади и неприлично  млади като мен, това и правехме. При това талантливо. Как може в Окръжния комитет на БКП да не са съгласни и да пренебрегват волята на генералния секретар и председател на Държавния съвет другаря Тодор Живков ? Че даже сега да съм черна овца и работа за мен да няма където и да отида ?
Жена ми се връща. Три часа след полунощ е. Уморени сме и очите ни се затварят. Разтягаме диванчето. Докато аз оправям завивките, тя изтичва и открехва врата на стаята, за да можем да чуем сина ни, ако заплаче. После си лягаме. Прегръщам я и заспиваме.
Сънувам далечното бъдеще. Сънувам огромен площад, развяни знамена и десетки хиляди хора, на които говоря. Не знам как е станало, но съм открил начин всички те да бъдат щастливи. С огромен глас, както се казва се казва Стария завет, аз разяснявам какъв е начинът да стане това. Множеството реве възторжено и скандира името ми. В този момент се появяват онези четиримата – с черни костюми, черни вратовръзки, с черни обувки и черни бомбета на главата. Дърпат ме отзад за сакото и се опитват да ме свалят от трибуната. Посочвам ги с ръка и множеството се люшва заканително. Четиримата хукват в четирите посоки, а след всеки от тях хиляди мои привърженици.
Събуждам се. Жена ми, моята добра и вярна жена спи. С извърната към глава, опряна на лакътя и, с полуотворена уста. Топла и свежа. Като дете. Докато я гледам с любов, връщам снощния разговор. И изведнъж…

Изведнъж, сякаш ток преминава през мозъка му, взривява всяка клетка в него – Господи, а защо снощи говорихме толкова време само за моята предстояща и неизбежна смърт. Защо на жена ми, с която сме на една възраст, не и мина нито за момент през ум, че може да се случи обратното. Че ть може да си отиде преди мен и да не доживее да види как този страшен договор трябва да бъде изпълнен ?

Изведнъж ме връхлита предизвикателно и почти физически този странен, необятен и сложен до немай-къде живот. А защо ? Защо все пак не и мина през ума това просто съждение. Защо ? Нима всеки е сам за себе ? Защо не умираме заедно и едновременно с най-близките ни хора ?  И въобще как живеем поотделно ? Защо вместо да ми извади едно ребро и да направи, Господ не ни е създал изначално едно цяло ? Ин и Ян – в едно.
Излизам на терасата и паля цигара. Развиделява се и автобусите вече бръмчат по моста на Марица. По булеварда край реката вече вървят хора със сакове и торбички в ръце. Навярно работници в Акумулаторния завод или пък в текстилното предприятие.
Докато смъртта ни раздели – сещам се фразата, която преди три години чухме жена в ритуалната зала на общината. Кога ще умра ? Не знам. Знам, обаче, кога е началото, кога започва животът.  Сега. Докато пуша на терасата и гледам как Марица тихо и непреходно шава.
…………
Послепис

На следващия ден хващам влака за в Пловдив. Намирам съответното отделение и съответния кабинет в Медицинската академия. Седя доста време на кожения диван пред кабинета и събирам кураж. Най-сетне влизам. Насреща ми сух, висок, човек, струва ми се почти старец. Дълго пристъпям от крак, докато се осмеля да му кажа за какво съм дошъл. Човекът ме оглежда, силно заинтригуван. С усилие подтиска усмивката. После ми казва, че е възможно и ми обяснява формалностите. Малко по-късно събирам сетни усилия, решил да се уверя, че сумата е такава, каквато съм я чул от д-р Петков – 4000 лв. Сума срещу, която след твоята смърт, медицината разполага със всички твои органи и съставки на тялото.

Този път човекът срещу мен не успява да сдържи усмивката. Бавно и кротко ми обяснява, че някога, може би преди 10-15 години сумата е била сериозна, но сега вече трупове – колкото щеш. Особено от сиропиталищата, от автомобилни катастрофи и какво ли още не.
С огромно разочарование разбирам, че в момента тялото ми струва някакви си стотина лв.
Тръгвам си смазан и опечален. Точно като миналото, когато ме скъсаха за пореден път на кандидатстудентските изпити.

А пропо, светнете ме колко върви към днешна дата един бъбрек. Че да чукна на дърво имам два здрави от тези пущини.

-----------------------------------

* Не лоши и доста популярни цигари от времето на социализъма.