Делото на протестиращите е в ръцете на самите протестиращи

Каквито и критики да имаме към студенти, еколозите, майките и фермерите, те си свършиха работата. За първи път у нас, публично бяха издигнати призиви за правова държава, за борба rectorat.jpgсрещу корупцията и за граждански контрол. Нормално е, че управниците се хванаха за палките. Както правилно ги цитира онзи ден един от ораторите – те тая власт с кръв са я взели и с кръв ще я дадат. Но коя власт? Тази, която се сменя през четири години ? Или пък онази, която народите учредяват веднъж и завинаги ? Тази, която всяко правителството получава, за да пази гражданите от престъпниците или онази, която защитава гражданите от от самото него ? ­Ясен отговор на този въпрос студентите те нямат. Те имат своята интуиция, своята вярна проценка за случвалото, своята вяра ще утре нещата могат да се променят.

Останалото беше на работа на опозицията. По-точно на дясната опозиция. И още по-точно на онези две партии, които вече полагаме огромни усилие да отличим дори словесно във всеобщата мътилка, наричайки ги автентична десница.

И сега като гледам смешните писма и декларация по техните сайтове, като гледам слушам какво говорят в медиите, няма как да не се запитам: какъв им е проблемът на тези хора ? Какво им липсва ? Кураж или компетентност ? Ако е първото, някак си бих ги оправдал.

­ ­Човешко е да си притеснен, да се стреснеш от напора на обстоятелствата, от тълпата, от силата на противника, от хитростта, от наглостта, от сложния възел, сплитан и заплитан вече едно цяло поколение. Но ако е така, ако нямат куража да поемат отговорността, то би трябвало да гледаме на тях просто и само като на протестиращи. Като наши добри и симпатични приятели, които по стечения на обстоятелствата сме изпратили в парламента. Просто, защото там трябва да има поне някой и друг добър, симпатичен и некорумпиран политик.

Ако, обаче, са некомпетентни, ако не са наясно в какъв капан са, ако си правят илюзии, че властта е добра или лоша в зависимост от това, дали управниците имат добра воля или пък не, то нещата стоят още по-зле. Тук вече няма и не може да има прошка. Всяка прошка на некомпетентно поколение политици се трасира с със стотици хиляди умрели в мизерия възрастни хора, с нелепи е невъзмездени смърти, с десетки хиляди нови гурбетчии, с хиляди млади хора, търсещи живот и реализация в общества, където има свобода и конкуренция между индивидите.

Аз мисля, че е по-скоро първото. Не са десните тези, които не са наясно какъв ни е проблемът. След броени дни, Европа ще им го припомни. Всъщност ще повтори онова, което вече студентите казаха: корупция, беззаконие, политически чадър над организиранета престъпност. През лятото десницата си направи оглушки и сложи знак за равенство между некадърно правителство и прогнила политическа система. Не не успя да убеди гражданите в каузата си. Не мисля, че сега ще направи нещо различно. Защото, както вече казах, трябва много, много кураж, за да поискаш промяна на правилата, а не смяна на караула. Десните нямат този кураж. Страх ги е. Не защото са зависими, не защото са корумпирани, не защото някой може да ги нарече екстремисти. Страх ги е, защото им предстои най-страшното признание, както пееше някога Васко Найденов. Признанието за изначално несподелената любов между народ и власт, за изначално изтиканият в ъгъла гражданин, за илюзиите, за несвършената през годините работа. И този неистов страх да приемеш горчивата равносметка, да погледнеш в очите изстрадалите си съграждани и да назоваваш заедно с тях истинския проблем, праща по дяволите не само десницата, но и всички нас.

И си мисля дали в януарската жега, там дам някъде, в някое далечно селце или паланка пред телевизорчетата в селските кръчми вече не повтарят едно към едно елинпелиновото:

-- Нека като жабите, кога им пресъхне блатото — да прокълнем и да умрем.