Осемнайсти като десети

На днешния ден преди двайсет години като всички останали бях зашеметен от случващото се, от радостта около мене, от невижданото струпване на хора и дори от придобилата човешки размери катедрала „Св. Александър Невски”. Нещо обаче не ми достигна, за да изкача стъпалата към храма и да застана зад моя профсъюзен другар Коцето Тренчев. Останах си сред множеството, от лявата страна на площада, дори не в първата редица. И тогава, и днес знам едно – това не беше моя митинг. Нито пък вашия. Нашият митинг трябваше да бъде два дни по-рано под прозорците на Партийния дом, където другарите провеждаха първия си следдесетоемврийски пленум. Не стана. В квартирата на Стефан Гайтанджиев на ул. Фритьоф Нансен надделя партийното дисидентство, а лулата на Стефан Продев прикади първия тамян на бъдещата нежна революция. Двайсет години по-късно в студиото на Ретв за малко да подхванем спор с Петър Берон за това къде е бил организационния комитет – в претъпкания хол на Гайтанджиев или в по-рядко населения апартамент на Анжел Вагенщайн. Отвратително! Така, както днес е отвратителна трибуната на митинга от 18-ти ноември. И още по-отвратителна – поканата към софиянци, която Румяна все пак е прочела в ефира на „Свободна Европа”. В нея пише: „Нашият призив е: „1. Подкрепа на Решението на Пленума като първа стъпка към обнова; 2. Да изразим нашите искания за радикална демократична промяна...” Точно с този лозунг предният ден БКП покани своите членове и привърженици на площад „Народно събрание”. За нейна изненада митингът се провали, а няколко хиляди от участниците отидоха пред Партийния дом, скандирайки „Убийци!” и „Оставка!”. Съжалявам, че не бях с тях.