По Коледа преди 20 години

Постинг с продължение
 

Днес следобяд, екип на БТВ дойде у дома за да си говорим за Кръглата маса. По този повод порових в архива си, а после в Интернет, за да си припомня събитията от преди двайсет години. И тогава попаднах на решението на Политбюро от 26 декември. В него партията приветливо и почти благодушно изразява желание за разговор, както с братската БЗНС, както с Димитровския Комсомол, така и с „нововъзникналите неформални и обществени структури и движения. „Разбира се с цел изграждането на НР България като съвременна демократична социалистическа държава.” По-подробно текста можете да видите тук.
Ето ти изненада. Нима преди двайсет години сме приели това решение за отговор на декларацията на СДС за кръгла маса и преговори с тогавашното правителство ? За съжаление отговорът е –да. Ако вече сте прочели решението и вие, най-вероятно ще схванете каква е била душевната драма на хората, които на 27 декември 1989-та прекроиха по своя воля декларацията на СДС, отмениха националната политическа стачка и изпратиха дисидентството в България на заслужен отдих в залите на НДК. Ето го и постинга, чието оригинално заглавие е „По Коледа преди 17 години”.
----------------
Честито Рождество Христово ! Мир и любов в домовете ви! Същото желая и на себе си. Мир /смирение/, за да проумея преходността на нещата. Любов, за да не гасне надеждата в изначалния промисъл и онова, което ни прави вечни. Понякога не е трудно да си в хармония в себе си. Искам да кажа, че понякога направо я живееш и дишаш. Така беше навръх Рождество 1989-та. Още от Бъдни вечер хората се трупаха в пространството пред паметника на Незнайния войн и около храма “Св. Александър Невски”. Бяха започналите Коледните бдения. Помните ли ги ? Радост, възбуда, благочестие светеха в очите на хората на този ден. И непреклонна нежност. Такава, каквато беше и на 14 декември вечерта. Ето, че вече започнах от там, където свърших преди десетина дни, т.е.за това как се повтори историята с 14 декември.
Месец и половина след 10 ноември и цели десет дни /много време с оглед на динамиката на събитията по онова време/ след учредяването на СДС, опозицията буквално бе затънала в спорове и бездействие. Авторите на декларацията за 14 декември на практика бяха изолирани, а след кратък спор предложението за избори през март 1990 год. бе отхвърлено и въпросът престана да бъде актуален. На всичкото отгоре, нямаше никакъв официален отговор на предложенията на независимите сдружения за провеждане на преговори с правителството. Това предложение бе разпространено под формата на декларация от БТА, ако не се лъжа в края на ноември. Исканията бяха три — провеждане на преговори с правителството, предоставяне на сграда за независимите сдружения и разрешение за издаване на вестник. Броени дни след случилото се на 14-15 декември, радикалното крило и главно Независимият профсъюз “Подкрепа” решиха да вземат нещата в свои ръце. Така се появи една позабравена, но тогава много симптоматична декларация на “Подкрепа”, с която бяха поискани оставките от всички държавни постове на членовете на Политбюро и разпускане на Българската комунистическа партия. За наша изненада, “Работническо дело” публикува пълния текст на декларацията, разбира се, гарниран с коментари на вътрешните страници. Същия ден Националният съвет на “Подкрепа”обяви стачна готовност и денонощни бдения на пл. “Св. Александър Невски” в подкрепа на исканията в декларацията. Беше избран стачен комитет от 14 човека, а на мене бе оказана честта да го оглавя. Щабът заработи на пълни обороти в апартамент на ул. “Бузлуджа”, предоставен ни от д-р Димитър Иванов. Стачката бе насрочена за 28 декември. Част от плана бяха и Коледните бдения, които заявихме в общината. Часове след оповестяването на бденията софиянци започнаха да прииждат. Спомням си, че беше адски студ, но и това не беше проблем. Стотици софиянци, живеещи в района, бяха предоставили домовете за сън и почивка на хората от по-далечните квартали. Други разнасяха сред множеството чайници, мъкнеха от домовете си и раздаваха шалове, шапки и ръкавици. На импровизираната естрада до паметника на Незнайния войн се редуваха оратори и музиканти, четяха се декларации, вицове, стихове и какво ли още не. Върху една от тонколоните се мъдреше телевизор “Юност”, край който постоянно се трупаха хора. И всичко това денонощно.
Междувременно, на оповестените от Стачния комитет телефони в апартамента на улица “Бузлуджа” звъняха ентусиасти от цялата страна. Доброволци записваха в ученически тетрадки имена, адреси и телефони на предприятия, училища, поликлиники, новоосновани организации на “Подкрепа” и на СДС по страната. В стачна готовност бяха и някои големи предприятия като Български морски флот и пристанище Бургас. На 26-ти декември, ако не ме лъже паметта ,сложихме сини ленти на ръкавите. Сложихме ги пред очите на милиони зрители в предаване на тогавашната Първа програма на държавната телевизия. На другия ден в апартамента на “Бузлуджа” бе стълпотворение от лидери на СДС — Желю, Георги Спасов,  хора от ръководствата на Комитета на репресираните, на земеделците и не помня още кои. "Вие, какво, въстание ли вдигате, още чувам гръмовния глас на Георги Спасов, бог да го прости !" После Желю смекчи тона и предложи да локализираме стачката само в София. С две думи, бяхме непреклонни и гостите си тръгнаха посърнали. На 27 декември, броени часове преди началото на ефективните стачни действия, прекъснахме заседание на Стачния комитет, за да се отзовем на поканата за извънреден координационен съвет на СДС в Института по социология. Там ни чакаше приятна във всяко отношение новина. Лично другарите Петър Младенов и Добри Джуров бяха уверили Петър Берон, че преговори ще има. Вестник и сграда — също. Естествено, другарите имаха едно желание. Само едно. Да прекратим бденията и да отменим стачката. Имах честта да изразя позицията на Стачния комитет като негов председател. Нека видим официален писмен отговор, както на декларацията на опозицията, така и на “Подкрепа”, пък тогава да обсъждаме, каквото ще обсъждаме. Завърза се лют спор. Нещо от рода на да вярваме ли на Политбюро и на думата на другаря Джуров или не. През цялото време недоумявах защо е толкова мълчалив, човекът до мене, моят приятел от Стара Загора, д-р Костадин Тренчев. И така до момента, в който Петко Симеонов извиси глас: Кой всъщност е председател на Профсъюз “Подкрепа”, Даракчиев или Тренчев ? /Цитирам го, така както си е в протокола./ И тогава докторът проговори. На другия си език. На този, с който днес благо-благо обяснява, че всъщност винаги си е бил социалдемократ по душа. Единственото, което можех да направя в този случай е да съобщя, както на него, така и на Координационния съвет на СДС, че никой освен Стачния комитет не може да взема решение по въпроса. Тръгнахме си с Тренчев и по пътя до апартамента на улица “Бузлуджа” мълчахме. На заседанието на Стачния комитет изразихме различни позиции. Гласуването бе драматично. Първият път предложението за отмяна на стачката бе отхвърлено. След второ гласуване, проведено по настояване на Тренчев, предложението на ръководството на СДС бе прието. Един глас не достигна. Гласът на човекът, с който малко преди това Тренчев се бе усамотил в съседната стая. Но денят не бе свършил. И омерзението -също. Стачният комитет гласува да оповестя решението в качеството си на негов председател. И така отново с лента на ръкава се появих отново в ефира /заедно с Любомир Павлов/. Съобщих за п р е д с р о ч н а т а п о б е д а, прочетох решението на Стачния комитет и свалих синята лента от ръкава. Същата вечер площадът пред храма опустя. Последен, и май разплакан, остана да вдига такъмите по и около естрадата комендантът на бденията Дончо Иванов. Прибрах се в квартирата, естествено замислен. Дали пък в някои случаите мнозинството не е много по-жестоко от познатото ми преди пълно единодушие. Днес вече знам. Не може да има мнозинство в кошарата, когато вълкът вече е вътре.
А най-новата ни история продължи. Два дни по-късно една спокойна и омиротворена София научи за това, че Партията подарява обратно имената на българските турци. Разбира се на тези, които случайно си ги искат обратно и съответно подат молба, където трябва. Ден по-късно изникна Комитетът за защита на националните интереси, един от чиито учредители днес е държавният глава Георги Първанов. Малко след Нова година на фона на смълчаната опозиция започна контраатаката — вълна от митинги на платените патриоти от цялата страна. И задуха попътен вятър за кораба на БКП. Както го харесват моряците — нито много силен, нито пък много лек. Достатъчен, обаче, да го докарат до конгрес, до новото име и до новия курс към демократически социализъм. А преговори с правителството, както заяви опозицията в своята декларация, така и не състояха. Случи ни се Кръгла маса. Барабар с мюфтията, патриарха, комунистическите профсъюзи и научно-техническите съюзи.
А защо ? Това е вече друга история.