Журналистите не само пишат

Дописка от една премиера

Тази вечер в Червената къща Иво Инджев представи „Трите лица на тиранията” на Евгений Дайнов. Група граждани бяха препълнили салона, така че имаше и правостоящи. Имаше доста въпроси и беше  удоволствие човек да чуе отговорите на  водещият и на автора. По-късно, когато палнахме по цигара на свеж въздух, авторът ми надписа екземпляра: „На Пламен. По комшийски!”­ /Живеем в Западен парк в съседни кооперации./ Което ще рече ще тия дни ще изпием по бира, докато паркът още е обагрен в жълто.

Видях отвън много и добре познати граждани, но най-вече се зарадвах на Иво. Попита ме дали помня как през 90-та той, аз и Иван Денчев сме работили по проект за частна агенция, алтернативна. Естествено – не. То едно ли две ли бяха начинанията във вихъра, който ни въртеше тогава.. Но и той не помни 27 октомври 1989 година,  последното събрание на Клуба на младия журналист в Дома на българо-съветската дружба. На този ден в суматохата се бях изтърсил на събранието /все пак бях член Клуба/. На всичкото отгоре с представителка на вражеска радиостанция  – Румяна Узунова, бог да я прости. Успях дори да си взема думата и да попитам за каква свобода на словото говорим, когато във вестниците няма нищо за случилото се предния в градинката пред „Кристал”. Последва разбира се всеобщо почти истерично възмущение на цветът на младата партийна журналистика, събрана в залата. И един-единствен измежду колегите стана и повтори въпроса ми. И дори продължи нататък. Последва, разбира се, бързо прекратяване на събранието от неговия председател Мартин Минков.

По-късно се запознахме с Иво отвън на стълбите на Дома. И поговорихме – той, Румяна и аз,  докато излизащите старателно ни заобикаляха.

Искам да кажа, че е хубаво, когато журналистите не само пишат, но и говорят. И преди, когато беше трудно и днес, когато вече е опасно.