Образ и подобие

Момчето не се ли казва Славомир ?  – пита с променен глас моят приятел.
-- Да, откъде знаеш ? – ръката ми с гроздовата замръзва точно на половината път.
Привечер е. Седим в някогашния ресторант „Варна“, на другия край на днешния „Радисън“, до къщата на Яблански.  Отвъд високите френски прозорци с полуспуснати тежки завеси снегът вали на парцали. Не сме се виждали от години и на свой ред му разказвам за митарствата си през последната година. Включително за Боян и Лора, приютили ме за някой и друг месец в своята квартира, пренаселена и без това от дисидентстващи субекти.
Илия не отговоря. Гледа някъде през рамото ми. Във всеки случай не към съседната маса с хората, от която се поздравяваме на влизане. На нея седи бъдещият президент на Републиката, неколцина гладкообръснати негови бъдещи съветници и един брадат поет. Последният -- някогашен наш общ приятел.
Усещам, че нещо става. На свой ред замълчавам тактично. Той сваля очилата, изтрива бавно стъклата с огромни диоптри. Сега очите му изглеждат нормални, а не като петънца върху крилата на гигантска калинка. Когато ги слага обратно не прави онзи жест, с който съм го запомнил.  Вдигнат, насочен под прав ъгъл показалец и сетне с рязко движение наместване на рамката точно в основата на носа.
Не го прави и в следващите няколко минути. Отпива от ракията, избързва рехавите си мустаци, подкастрени точно по краищата на устните,

тръска без нужда цигарата в пепелника, казва:

-- Слави е моят син.
След кратка пауза пояснява, така че вече няма никакво съмнение.
-- Леля му Лора е сестра на бившата ми.
Сега вече включвам. Слави, прекрасният 16-17 годишен тинейджър,  който ме гледа с широко отворени очи и попива жадно всяка моя дума. В неговите очи съм най-малко апостол на Софийския революционен окръг. Учи в енгедек, ще рече Националната гимназия за древни езици и култури. Случва се веднъж-два пъти  младежът да отвори дума за старобългарската литература, към която питае искрено възхищение. Без да знам чий син е, а не долавям някаква прилика, изпитвам същото неудобство, както преди години пред гръмовежецът Илия. Неудобството на недоучилия журналист пред филолога.
-- Имаш прекрасен син – казвам, без да съм сигурен дали точно сега е момента.
Не за друго, а защото през тези 7-8 години, в които ако не всеки ден, то поне през ден сме заедно. И никога нито дума за някогашното му семейство. Само знам, че има син. При това го знам не от него самия.
-- Имам и аз това предчувствие. Макар че знаеш….
-- Знам – отговарям припряно с надеждата да му спестя неудобството.
Не е виждал сина си от времето, от времето когато е прохождал.
Най-сетне Илия посяга с показалец и намества  очилата. Не ги сваля, за да избърше стъклата, които са замъглени. През всичките тези години не знам да е проронвал сълза. Дори по време на тежкото си пиянство .
-- Какво прави онзи от Синигерово ….. – сменя той темата.
Нарича го не по име, а по селото, в което е роден. Не си говорят от много години. Дори не си кимват с брадатия поет. Макар че той седи на съседната маса.
Влизаме в разговор за това какво става в нашия не малък, но не и голям южен град.
Отпивам от гроздовата и докато ми казва новините го виждам как върви по главната. С изправени рамене. Като копривщенски чорбаджия. Само, дето не е с ръце отзад на кръста. Среден на ръст,възпълен е, над сто кила, но изглежда повече набит, отколкото дебел. С кръгло лице, без скули, вече очертаваща се двойна брадичка и ръце, изненадващо малки за това масивно тяло.
Той е поет. В това няма никакво съмнение.  Макар и преди доста години името му като млада надежда в литературата вече се е появило в две-три статии в централния печат. Придружено от цитати. Примерно: „Залагам капани в червената есен, ловят се лисици с опашки големи…“  ( Много години по-късно пускам фразата в гугъл – нищо. После име и фамилия на поета – нищо. )
-- А ти, пишеш ли – чувам го да пита.
Аха, сега питаш – мисля си аз. – А преди време ми казваше – недей, тази работа не е за тебе.
-- Да, пиша – отговарям и бързам да поясня – Програми, устави, декларации, апели, петиции, инструкции, правилници, анализи….
-- Бъзикаш се – усмихва се той и размахва пръст.
Вече е успял да се вземе в ръце.
Пристига сервитьорът оставя двете гроздови. Ръцете му, ръце на фокусник, бързо обират ненужното на масата. Не ни предлага да прелеем в тях остатъка от предишните. Подчертано учтив. И на съседната маса и тук. По онова време брадите, всяват респект. Камо ли пък онези, които ги дават по телевизията.
-- А трябва – продължава Илия, протяга ръка и докосваме чаши.
Приятно е. Имаш чувството, че чуваш звъна на ракията, а не чашите. По онова време грозданката все още е съвсем истинска.
-- Имаш талант, така че не спирай – продължава Илия. – Нали съм ти казвал ?
Кимам с глава, макар да знам, че е точно обратното.
Навън продължава да вали на парцали. Вали яко. Ще затрупа града. Още не знам, или поне ми пука, че утре ще се събудя с бяла брада.
-- Имам да уча още граматиката – отговарям аз.
Илия отново размахва пръст. Знае, че му го връщам.
Освен мерената реч, неговата голяма любов е граматиката. Във всичките и дялове и видове. Когато споменава професията си, той никога не казва учител. Казва Б ъ л г а р с к и  учител. Сигурно само някой, който обича безумно математиката може разбере как  човек може да носи себе искрена поглъщаща цялото му същество любов към морфологията, синтаксиса, фонетиката, фонологията, семантиката и пр.
През деня поетът, бидейки Български учител и напълно трезвен, преподава всички тези неща. Плюс литературата. Вечер, в Клуба на културните дейци,  след втората ракия той влиза в ролята си на горски. И дебне. Както събеседниците, така и другите на околните маси. Но дори и някой да не сбърка, дори и помен да няма от диалектна реч, блюстителят на реда в граматиката не мирясва. Случвало се е да намести очилата, да се обърне към съседната маса и да попита актьор, художник или пък не дай боже поет: я ми кажи ти как е множественото число на в л а х. Ако все пак му отговорят правилно той продължава: а знаеш ли какво е това, чувал ли си нещо за в т о р а  п а л а т а л и з а ц и я. Най-често нещастникът млъква. По две причини – да не се изложи и, което е по-лошо – да не отнесе боя. На втората ракия язвителността и иронията губят своята изисканост. Примерно – извръща се към  съседната маса, където седи някой от подрастващите местни поети. Пита: я, кажи ми кажи, младеж, с какво се римува полковник ? (Всички знаем закачката – подполковник, разбира се.) От там нататък става страшно. Поетът разкършва демонстративно рамене, започва по-често от обикновеното да намества очилата и с тежък поглед да измерва околните маси.  На другият ден градът научава с подробности кой го е отнесъл. И то в подробности.
Е, разбира се и аз съм измежду потърпевшите. Най-вече, заради моето ямболско „а“-кане, чиято липса понастоящем, признавам си, дължа на него.
Единственият човек от който се страхува Илия е бившата ми жена. В нейното присъствие – у дома, или някъде навън – той винаги е като дресирано бяло зайче, което събрало лапички чака да го извикат на манежа. Не знам защо и нямам обяснение. Може би някакъв атавистичен рефлекс – майка, семейство и пр.
Сервитьорът пристига отново. Този път с нова покривка. Забелязал е, че в единия край има прясно мазно петно. Ние продължаваме да си говорим. И без да вдигам глава, не ми е трудно да усетя учудването му. Зимата на 1990-та е. И вероятно в просторния ресторант нашата маса е единствената, на която не се говори за онова, което днес наричаме политика. Макар че по онова време все още не става дума точно за политика.
Но това не е тема на Илия. И никога не е била. Дори и сега, когато всичко живо е по улиците и страната се преобръща.
В онези далечни и мрачни от днешна гледка точка година, в по-малки и близки компании, макар и под сурдинка, често попържаме комунизма. Или по-лошо – майтапим се с канона и неговите служители. Илия, обаче – никога. Не защото е от червен род. Тъкмо обратното – той мрази искрено и почти не говори с баща си, бивш бияч в милицията.  По скоро причината е в това, че Партията, държавата, механизмите, вестниците, скудоумието, всичко това е под достойнството му. Неговата малка собствена държава е наколно жилище, извисено високо насред мочурището. И там са недосегаемата граматика, недосегаемите закони на силаботоническото стихосложение, недосегаемите Лорка, Кавафис, Блок, Игор Северянин, Томас Ман, Васил Попов, Емилиян Станев и…. самият Илия, разбира се. В ролята му и на населяващ държавицата, и на пазач на крепостта.
Сервитьорът ни носи по още една ракия. В ресторанта е шумно. Заради времето, разбира се. Времето, в което всеки щъка насам-натам из София, къде на митинг, къде на протест, къде на събрание. И валят едни нови понятия, едни нови думички… Все едно сме в ерата на сътворението. С тази разлика, че сега преназоваваме нещата – Народното събрание става парламент, профсъюзите – синдикати, манифестацията – митинг и.т.н.  Преназоваваме  се самите ние, казвайки си един на друг – господине и госпожо.
Навън едрите парцали сняг ги няма. Внезапно са преминали в дъжд. Също като в онова стихотворение на Биньо Иванов: „Вън сняг вали, или пък дъжд вали, или пък време над косите ми стича с праг от път и перушина на възглавница….“
Времето ни свършва. Той трябва да тръгва към гарата, но не бърза. Ръцете му вече не са раздалечени и опряни на масата като върху катедра. Събрал ги е. Стиснал е дланите една в друга. Навежда се към мен. Виждам в очите му молбата. Преди още да я изрече.
-- Можеш ли да направиш така, че да го видя ?
Дори отвъд дебелите стъкла всичко е ясно. Такава надежда има в погледа му. Все едно самият Създател, приел моя образ седи на масата срещу него.
Не се колебая в утвърдителния отговор. Поне не в това, че ще говоря със Слави.
-- А мислиш ли, че ще си съгласи.
-- Не знам – вдигам аз рамене.
Илия се смълчава. Известно време оглежда високия цокъл на отсрещната стена, покрит с имитация на плюш.
Поглеждам и аз. Виждам огромното мазно петно, виждам кой знае откъде взелата се бубулечка, която уверено преодолява перваза и продължава  нагоре по латекса.  Чувам го да казва с глух, но уверен глас:
-- Пламски, знаеш ли, тук… тук ми е празно – слага малкия си юмрук от лявата страна на гърдите. – Вече… вече не съм аз – добавя той с усилие.
Не е от алкохола.
Сепвам се. Защото знам, че той винаги е бил едно огромно всеобемащо и всепоглъщащо Аз. Онова аз, което понякога философите членуват, а ние останалите кой знае защо считаме за съществително нарицателно.
Нямам какво да отговаря. Насилвам се, поглеждам часовника си и казвам:
-- Трябва да тръгваме, ще изпуснеш влака.
-- Да, да, влака – отговаря той машинално.
-- Последният е – напомням му.
-- Знам – отговаря той, намествайки цайсите с характерния си жест.
Старая се да избегна погледа му.
По-късно вечерта дълго време не мога да заспя. Питам се – какво ли се е случило през тези няма и две години съвместен живот с някогашната му съпруга. Впрочем – единствената.  Какво може да се преобърне за това време между мъж и жена, така че разделяйки се никога повече да не срещнат. ? Защо за всички тези години никога не сме говорили за Слави ? Какъв ли е онзи неуловим детайл, който би върнал спомена на Слави за баща му, ако се срещнат ? Сещам се, че при мене това бе острия мирис на тютюн, примесен с не по-малко натрапчивия дъх на евтин одеколон за бръснене. Да прибавя – и тютюнджийската кашлица, която разпознавам седем години не по-късно.  Все пак, за разлика от Слави съм бях видял моя баща за последно четиригодишен, когато човек все пак има някакви спомени.
Няколко дни по-късно решавам, че трябва да говоря първо с Лора. Вижда ми се по-разумно.
-- Абсурд – казва тя. – Категорична съм. И моля те, не говори за това със Слави. И той няма да иска, казвам ти го.
Още веднъж си задавам въпроса: какво ли трябва да се е случило, за да се стигне до тук. Отхвърлям изкушаващата мисъл въпреки всичко да говоря със Слави. Кой съм аз, за да се намеся така сериозно в живота на все още навършил пълнолетие младеж ?  Освен това вярвам на Лора. Има някаква тъмна загадка във всичко това.  Има някаква тайна, която никой и никога няма да научи.
На следващата вечер звъня на домашния телефон на Илия. Казвам му как стоят нещата.
Следва дълга пауза оттатък на телефонна линия. После въпрос:
-- Все пак… Не можеш ли да опиташ отново… Окончателно ли е ?
-- Мисля, че да – отговарям аз и не знам какво повече да кажа.
Две или три години по-късно научавам, че Илия си е отишъл. Не знам как точно, но знам от какво е.  Мога даже да си го представя. Пиян до безпаметност, самотен, опрян на някой дувар, осъзнал за миг, че няма да може да продължи към дома.
---------------------------------
Четвърт век по-късно Боян ми звъни -- така и така, помниш ли Слави ? Разбира се, отговарям. Иска да говори с теб, там за едно съдействие -- казва той.
 Виждаме се със Слави под чадърите пред Народния театър. Той вече е на възрастта на покойния си баща.
Стъписан съм – същата възпълна фигура, същата походка, същото лунообразно лице, същият нос, същите мустачки, същите цайси, същия жест с очилата… 
Господи, защо казваш, че сме от кал и в кал ще се превърнем ?  Не се ли превръщаме в собствените си синове ?