Или-Или

Разказ по действителен случай, който предстои

Ожаднял съм и влизам в SubWay под НДК. Тъкмо да седна на едно от високите столчета до прозореца и виждам приятел да ми маха с ръка. Премествам се при него. Не съм го виждал от години. Всичко му е наред на човека. Като изключим това, че от няколко месеца са в раздяла с жена. Фактическа, както казват юристите.
-- Най-лошото е, че тя не казва нито д а, нито пък н е -- въздъхва съкрушено той. – Въобще не можеш да си представиш какво ми е.
Лошото е, че мога. Такава ми е маята, че ако бях станал лекар или свещеник, едва ли щях да обръгна професионално. Вероятно щях да страдам с всеки пациент съответно да скърбя за всеки покойник, който опявам.
-- Чудя се каква може да е причината – продължава моя приятел и лицето му придава такова изражение, че все едно умира от зъбобол.

– Или съм и напълно безразличен, или пък размишлява дали да ми даде втори шанс.
-- Има и по-лошо – подхвърлям предпазливо и продължавам под формата на въпрос -- Да не би да си стария телевизор, който държат като резервен вариант на тавана ? Нали знаеш, жените в една определена нямат много доверие на новите.
Нещо се отърква в краката и чувам изпод масата едно утвърдително: мяу! ! Поглеждам надолу – котето е черно като катран и очичките му светят.
-- Не думай – той се размива на аналогията, но лицето му бързо си връща предишното изражение. 
По всичко личи, че зъбоболът му е много надолу от обичайното място. И малко вляво.
-- Каквото и да е, има начин да разрешиш проблема – казвам аз, обзет от неизтребимото през годините желание да помагам на страдащите. -- Как ? – изъпъшква той и кой знае защо поглежда встрани и надолу.
Все едно вятъра му е отвял шапката и той всеки момент ще се втурне, за да си я вземе.
-- Виж, живели сте толкова много време преди да се разделите, сигурно имате някои сакрални дати ?
-- Естествено, че имаме.
-- Ами тогава си нарочваш някоя от тях, например датата, когато сте се срещнали....
Той пак понечва да ме прекъсне, но му давам знак за почака и продължавам.
-- Сетне сядаш и приготвяш драматургичния материал. Това в крайна сметка ти е занаята. Всичко трябва да е, както преди – мястото, часа, цветето трябва да е същото, ако ти е останала риза в гардероба от онова време…
-- Нищо вече не е същото – казва той с нотка на отчаяние и лисва в устата си остатъка от уискито. -- Дори и кафенето е с друго име и друг собственик. Преди имаше маси навън, сега няма... Цветето, честно казано не го помня.
Допивам колата си и хвърлям едно око навън. Високите столчета са празни и през големия френски прозорец виждам възрастна жена да седи на близката пейка. Доста елегантно облечена за възрастта си. Прилича ми на пенсионирана университетска преподавателка. Вдигнала е глава и гледа струите вода, които бликат няколко метра над голямата металическа топка.
-- Няма проблем – продължавам аз. Всичко може да е различно, но има едно нещо, което си останало същото и в случая имаш най-важния реквизит .
-- ?!
-- С тия честни сини очи, дето ги имаш, всичко ще е наред. Допълваш ги с букет незабравки, препоръчват ги след дълга раздяла, и – готово -- ухилвам се аз. 
-- Майтапиш се ти, ама…
Той отново понечва да ми каже нещо, пак не го оставям.
-- Никак даже.
-- А какъв е смисълът пита той ?
Правя пауза, за да се насладя на това, което му кажа. Навън старицата продължава да гледа водните струи. Тя вероятно знае смисъла. Даже не смисъла, а смисъла на смисъла.
-- Смисълът е така да се каже многопластов. Първо имаш символа – дата, часа и мястото. Второ сам си подредил сюжета и си довел до ситуация „или-или“. Киркегоровото. Нали се сещаш ? Остави я нея, т.е. дали ще дойде или не. Важното е, че ти сам си довел нещата до положение, в което щеш не щеш, правиш избора. Трето – при всички случаи ще имаш отговор и съответно яснота. Тя идва, следователно получаваш д а , тя не идва – сдобиваш се с н е. Нещо като мълчалив отказ.
-- Все същия дървен философ си и от тебе нищо друго не може да се издял….-- тръгва да се закача той на своя ред, но внезапно млъква, а аз усещам нечие присъствие край масата ни.
Вдигам глава и виждам жена му на две метра от масата. Бледа, с прибрана отзад коса, все още хубава. Тъкмо, навлизаща в онзи последен цъфтеж на жените, някъде около 50-те. Стои, държи чантичката си две ръце отпред и гледа.
Чувам го да ми казва тихо.
-- Днес е датата, това е мястото и часа е същия. Исках да ти го кажа, но все ме прекъсваш. Изпарявай се !
После го виждам как се надига от масата да я посрещне. Грейнал целият. Все едно има електрически ключ на гърба и някой го е щракнал.
​Промърморвам някакво извинение и се изнизвам възможно най-бързо. Навън паля цигара. Поглеждам часовника – 16, 10 часа. Добре го е изчислила – точно десет минути закъснение.
Съвсем авторитетно и подобаващо за жена, която си знае цената.