Вие сте тук
Зимата на 1997-ма, План „Б“ и уроците на историята
Без да отричам тласъка, който дадоха събития от зимата на 1997 г., най-малкото това, че страната пое пътят към членството в ЕС и НАТО, днес от дистанцията на годините, смятам, че пропуснахме невероятен шанс. Шанс с разум, визия и кураж да бъде обърната тенденцията и да бъдат решени окончателно проблеми, пред които е изправено днешното поколение.
Ще бъде елементарно да сведем този пропуснат шанс единствено до неотворените досиета и несъстоялата се лустрация. Въпросът е далеч по-сложен. И няма как да го разгледаме извън контекста на ключовите събития от началото на прехода. Истината, онази, която сега нагарча и ни прави скептици е, че макар и на гребена на вълна и при една съкрушителна победа на изборите през пролетта на 1998 г. , тогавашното поколение политици за съжаление пуснаха в действие план „Б“. По-конкретно казано – тогавашната управленска програма на ОДС „България 2001“.
В основата на този план бяха две ключови действия – евроатлантическата ориентация на страната и така наречената смяна на собствеността. Това второто, с надеждата, че приватизацията и пазарните отношения ще свършат своята работа и ще обърнат окончателно политическия процес. Сега знаем, че сметката на тогавашното поколение излезе крива. Не за друго, а защото в началото на 90-те комунистическата върхушка, успя в аванс да наложи политическата и институционална рамка на обществото. И докато в другите източноевропейски страни дългосрочния план за развитие на обществото (Конституцията) бе създаден, за да сакнционира вече установени попътно политически, пазарни и социални отношения, у нас се случи обратното. Беше налят предварително бетона над главите или онова, което днес наричаме ф а с а д а.
Днес вече виждаме как институциите и политическата рамка, наложена силово в началото на 90-те е в тежка колизия с прокламираните ценности и с новоустановяващите социални практики. Най-малкото – и с просто око набдюваме политическите зависимости на пазара, монополизацията на цели сектори и огромната корупция. С други думи в тила на реформите, в тила на обществото, не като шлейф, а като тежко потопена котва остана едно по своему грандиозно изобретение на комунистическата номенклатура – замяната на чл. 1 и ръководната роля на една тоталитарна партия с ръководната роля на която да е партия, събрала необходимото мнозинство в парламента. Това, разбира се не е разделение на властите, а юмрук, облечен в кадифена ръкавица. Това е едно застинало във своите всекидневие общество, чията енергия е сподавена от силните на деня. От дългия и нескончаем обяд на властимеиющите – магистрати, депутати и управници, на който се решават с подозрително единодушие и кастово градирано всичко онова, от което гражданинът е изключен веднъж завинаги. И сега, ще се върна с малко повече конкретика върху план „Б“.
От днешна гледна точка изглежда невероятно, но е факт – управлението на ОДС имаше абсолютен контрол върху съдебната власт и назначенията в нея. Включително върху висшите съдилища и ВСС. И то в условията на динамиката на реформите и мащабни процеси, като например смяната на собствеността. Която разбира се в цяла Източна Европа премина под зоркото око на независимата магистратура. И съответно в по-малко или в по-голяма степен процесът бе потопен в здравословна правна среда.
Ще кажете може би липса на опит, наивност и пр. Не, не е така. Особено, когато става дума за фундаментални правила на онова, което наричаме либерална демокрация. Не са политиците от онова поколение тези, които не бяха наясно колко опасна за обществото е илюзията, че нещата трябва да бъдат по-пълен контрол и че държавната машина може да бъде използвана от добри хора за добри дела. Аз може да не съм физик, може и да не познавам в детайли законите на Нютон, но пък знам добре, че съществува понятието гравитация. Наясно съм и когато карам кола, и когато съм в планината и когато си вървя по улицата. Загубата на това чувство извежда човек извън движението и действието, потапя го в извънтелесните изживявания и куп други явления, с които науката се занимава обстойно. Ето защо си мисля, че никому, никъде и по никакъв начин не бива да се прощава загърбването на правилата или пък отношението към основополагащи принципи на демокрацията като към теория, създадена по скоро за някакви абстрактни ориентири за обществото, но невалидна във всекидневието, в което e потопен човекът и гражданина.
Никога през годините не съм успявал да проумея и един друг факт. ОДС загърби една от най-важните реформи, свързана с преодоляването на наследството на комунистическите режими – децентрализацията. Иначе казано – реформата на самото управление. Дори под външен натиск (например една резолюция на Съвета на Европа от 1998 г.) тогавашното поколение политици отстоя правото си на контрол и централизирано управление. Нещо повече, премахването на 9-те тогавашния области и връщането към предишния модел на 28 областни административни центрове, на практика бе стъпка към повече контрол. Така бе пропиляна възможността да бъде извикана на живот огромна енергия, да бъде редуцирана централната администрация, да бъде признато правото на хората сами да решават своите местни и регионални проблеми. Това, разбира се е управлението, което наблюдаваме и днес. Резултатът отново е сподавена енергия, контрол върху ресурсите на страната, но заедно с това хаотично но последователно феодализиране на общините, откъснати от естествената си регионална среда.
Също така едва ли днес някой може да говори за трайна образователна реформа от онова време. И тогава и днес целокупното чиновничество и министерството, останаха всевластен господар на образователния процес. За сметка на неглижираните играчи – родители, местни общности, учители, ученици. Социалистическо и символично със старата си емблема (щит и меч) остана и МВР, а концепцията за вътрешен ред така и не бе преразгледана основно. Службите за сигурност на свой ред останаха встрани от талвега на реформите.
Единствените пробиви останаха донякъде в здравеопазването (Здравната каса и джипитата), в осигурителните система и най-вече стартираната реформа в армията („План 2004“).
Що се отнася до антикризисните мерки, овладяването на инфлацията и стабилизацията, днес всички добре знаем, че е предложеният отвън (и приет от бъдещата управляваща коалиция и президента Стоянов) Валутен борд. Доказателство са това е фактът, че и до ден-днешен политиците у нас се справят с бюджетното упражнение и финансовите комбинация са единствено в рамките на строгия баланс между приходи и разходи. Е да, в крайна сметка най-вече на това управление дължим евроатлантическата ориентация на България. За съжаление, най-важната част от Плана „Б“ не се сбъдна. А именно – да преобърнем икономиката, да придвижим България към Европа и след това с нейната решаваща помощ да извършим политическата реформа. Не стана. Нещо повече. И самата Европа се оказа безпомощна в усилията си да влияе на процесите у нас.
Днес се задава ново поколение в политиката, което казва на висок глас: „Да, България“. То няма право на грешка и на резервни планове. Счупването на системата, разбиването на фасадата и отварянето на институциите е първата задача в този последен опит на това, струва ми се последно, заредено с енергия поколение. Нямам съмнение, че то е просветено и е залягало добре над уроците в училище и в университета. Остава за разлика от предходните си да е научили добре урока по най-нова история на България.
Още повече, че този урок все още не е влязъл в учебниците.