Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Осмомартенска жалба

Задава се 8 март, а пък аз съм тъжен, тъжен, като вестникът окръжен. Както казваше в едно далечно време покойният Георги Спасов.
Как хубаво се отцепвахме на този ден ние, мъжете. Какви банкети бяха, какво чудо ! Даже пари не сме давали. Цветята за колежките си бяха от профсъюзната, от партийната и от комсомолската организация. За вас лъжа, за мен истина -- по онова време редакциите още не бяха феминизирани и на пет мъже се падаше по една труженичка на перото. Така че другарите не се охарчваха чак толкова много.
Най-много харесвах момента, когато кака Спаска, касиерката подемаше със сопраното си "Македонско девойче", а главния редактор на пазарджишкия вестник Георги Стоицев тръгваше веднага след нея с бас-баритона. Финалът на банкетите обикновено беше умопомрачителен. Като във филм на Кустурица. Стъклата на приемната на редакцията се тресяха от "Боят настана". Пееше даже партийният секретар Илия Зоински. Дето се вика -- само да се покажеха отнякъде турците, на пестил щяхме да ги направим.
Веднага след това шефът на отдел "Култура и хумор" Денчо Владимиров, Стоян Шегунов, отговорният секретар литсътрудника Бурхан Хаджисаров подкарваха страхотна кавга на перфектен арабски, но всеки със своя собствена лексика. Веднъж, в разгара на разпрата в редакцията влетя първия секретар на ОК на БКП др. Георги Танев. Каква ти зелева чорба, каква ти бира -- мигом изтрезняхме ! Другарят Танев, обаче само се усмихна башински. Защото по онова време арабите ни бяха приятели. И дори нещо като братя по оръжие, контрабандно, разбира се.
Вечерта продължавахме на водка и доматен сок в Клуба на културните дейци. Там брадатият и кипящ от здраве Георги Спасов въздъхваше тежко и казваше високо, така че да го чуят и другарките от съседните маси: "Ох, за нищо не ставам вече. :Мъжът е до време." Кой знае защо скоро той си тръгваше с някоя засукана и много любопитна местна културтрегерка. От завист се напивах зверски и пишех стихотворения по салфетките. Още помня два куплета от едно от тях:

Вън градския часовник се разхожда,
затворник сякаш смешен се върти.
Нехае той, ах неговата кожа,
че нас ни чакат слава и мечти.
...........................
А в къщи пенелопите ни чакат
с усмивките от гладко кадифе,
но ние вече вдигнали платната,
поръчваме си третото кафе.
(Ха-ха, водка, разбира се, кафето е заради римата)

Малко преди полунощ се прибирахме в къщи, за да връчим цветята на половинките. После гледахме в последните новини усмихнати краварки с крака като колоните на Съдебната палата. Само веднъж, някъде през 70-те години Калин Донков малко ни развали настроението като написа "Дамата между две фрази на сърцето". Човекът съвсем искрено и талантливо се усъмни в морала на едно общество, което издига на пиедестал комбайнерката, многомашинничката и кранистката и щедро им предоставя възможността един ден в годината да бъдат жени и майки. За сметка на това, обаче някъде през 90-те обаче Джеки Стоев се погрижи отново за доброто ни настроение. Той пък написа статия в столичен вестник, в която обоснова научно единствената полза от ускорената социалистическа индустриализация и съответно от голямата миграция от селото към града. Да, точно така -- днешните хубави български жени, на които се дивят чужденците. По-точно чудото от кръстоската между краварката с крака като колоните на Съдебната палата и бледия, слабоват и с изпито лице градски младеж.
Ами това е. За съжаление утре ще съм трезвен. Във военното министерство няма да има банкет. Но пък съм сигурен, че на много от вас ще им излезе късмета в службата. На някои може би и по партийна линия.

Категории: