Вие сте тук
Жената от витрината
(Сюжет за малък коледен разказ)
С Иван Художника се запознахме във влака за София. Беше два пъти по възрастен от мен, с грубо изсечено лице, но от тези, които вдъхват доверие от пръв поглед. Във вътрешния джоб си носеше плоска бутилка с домашна сливова. Пийнахме и докато стигнем до столицата, той ми разказа колко сложно нещо е живота. И как само изкуството може да ни накара да го проумеем.
Преди да се разделим му поисках някакви координати, но той махна с ръка и каза, че ако намина някой ден към Пазарджик да питам за Иван Художника. Това било достатъчно.
На следващата година наминах. И не само наминах ами се заседях – започнах работа в местния вестник, ожених се, роди ми се син и откарах цели седем години.
Щом се озовах в града, се заех да го издиря. Имаше няколко ивановци- художници. И всеки от тях повдигаше рамене озадачено като чуеше за друг Иван. При това -- Художник. Най-сетне ме упътиха към Тракийския хан. В тази легендарна пазарджишка кръчма средно положение нямаше – или си поет, художник, преводач и пр. или каналджия, хамалин, работник в Акумулаторния завод. Двете съсловия винаги бяха яко омешани по дървените маси без покривки. И не беше рядкост между две хамалски псувни човек да чуе сонет на Петрарка. Да речем в изпълнение на Чафето, тукашен преводач на прокълнатите поети, който удивително приличаше на Волтер -- лице, поглед, иронична усмивка, дори перфектен френски..
Иван Художника ми махна от най-шумната маса. Откарахме, както си му беше реда до малките часове. После се озовах в ателието му. Не ми трябваше много време, за да осъзная, че момичето на едно от разхвърлените в ателието платна, си бе съвсем истинско. Толкова, колкото би било на снимка. Но по онова време още не знаех, че нещата в изкуството не трябва да са толкова истински.
След някой и друг ден, помня точно на Бъдни вечер, надникнах в „Тракийския хан“. Той пак беше на няколко събрани маси. Беше прегърнал нежно двамина и нареждаше: „Вие, мои приятели, вие, свини и пияници…“.* Някъде след полунощ, когато вече бяхме останали сами на масата, той ме попита:
-- Знаеш ли, момко, какво случи тази нощ? Ей сега, съвсем преди малко.
После чух от него, колко прекрасна е тази вечер за човечеството и какъв велик празник е Коледа.
-- Бог се роди, момче –каза той, вдигна показалец нагоре и пресуши на един дъх чашата с червено вино.—За ужас на онези идиоти – сочейки някъде в неопределена посока. Да речем, там където едно време беше сградата на окръжните партайгеносета.
Вече отвън на булеварда, преди да се разделим, той още веднъж вдигна пръст нагоре, последва пауза, докато отпиваше от бутилката, която си бе поръчал за из път, и заключи:
-- Бог ни е дал изкуството и любовта, момче. Без тях сме нищо. Запомни това!
Тръгнахме в различни посоки, но с еднакви походки. На моряци, току-що завърнали се от продължителен презокеански рейс.
На другия ден Иван цъфна в Клуба на културните дейци. По причина, че него ден Тракийския хан бе в почивен ден. Беше умислен и тъжен. По-късно, може би след третата водка с доматен сок, той проговори. Предната вечер, в която го бях оставил сам на масата в Тракийския хан, той бе видял жената на своя живот. Най-прекрасната. Жената, за която един мъж би отишъл на другия край на света. Чудех се как и къде е успял да я срещне посред нощ в заспалия град. И защо не е весел, а тъжен ? Малко по-късно той уточни, че дори и името и не успял да разбере. Просто стояла пред него, усмихвала се и премигвала в знак на съгласие, загърната с разкошното си светло сиво астраганено палто, под която била с искряща червена рокля и червени обувки. Била с огърлица от малки сини камъчета, продължи той. И колкото повече ми я описваше, толкова повече си мислех, че такава жена сигурно човек може да види само на истински виенски бал. А по онова време, такива балове у нас нямаше. Имаше банкети и потни другарски вечеринки.
-- Всичко е ерзац в този наш свят, момче, да знаеш. Истината е само тя, любовта…Ех, и изкуството, разбира се. Vita brevis, ars longа – завърши той кратката си реч и отпи яка глътка от водката.
Нея вечер Иван Художника се отцепи беззаветно. Накрая само седеше, приведен, стиснал чашата с две ръце. И мърдаше устни. Знаех, че говореше за нея, за жената на своите мечти, но вече не чувах нищо.
Ден по-късно сложиха елхата в центъра на града, появи се и новогодишната украса. По обяд се засякохме в аперитива на хотел „Тракия”. Иван бе все така мрачен. На второто питие, той внезапно се разсмя, но така че от околните маси се обърнаха. После почти докосна с пръст големия френски прозорец. Сочеше по диагонала, там където някога беше модната къща „Валентина”..
-- Там е, момче, тя е там. Видях я най-сетне като идвах насам – каза той и ме изгледа с тъжно-веселите си сиви очи. После забелязал, че недоумявам, подхвърли:
-- Ха-ха, яко съм се отрязъл онази вечер и кой знае колко съм стърчал пред нея. Мини после от там и ще я видиш.
Минах, разбира се. Тя наистина бе там. На витрината. Висока, стройна, със светлосиво астраганено палто, с искрящата червена рокля под него, със светлосините камъчета около врата, с червената дамска чантичка в ръка, с червените обувки. Същата, каквато ми я бе описал Иван. И дори дългите и клепки отвреме-навреме се вдигаха и спускаха. Само че бяха от пластмаса.
Сетих се за Иван Художника години по-късно. Когато една януарска нощ на 1991-ва, към два часа след полунощ се разхождах по Шан-з-елизе. По тротоарите, от двете страни на авенюто, бавно и напук на студа, вървяха и разпръскваха неземни ухания точно такива жени -- с астраганени палта, с червени рокли под тях, с черни чантички в ръце. искрящи камъчета кавалерите под ръка. Бяха истински. Съвсем истински. До тях вървяха кавалерите им с палта в светли тонове и небрежно преметнати през рамо разноцветни шалове.
Нямаше как като се върна да разкажа на Иван за тях. Предната година се беше споминал.
-------------------
* Из ненаименованото стихотворение на Александър Вутимски, което започва така:: „Вие, мои, приятели, вие, мои свини и пияници, къде сте сега, мои мили, в механата да седнете всичките, да разрежете бутове печени, да заръчвате пак, да не плащате, да сте силни от виното и с юмрук да строшите главите си....“