Комитата от Велико Търново

Пак се отнесох в злободневието и забравих, че годината е особена. Тези дни проф. Михаил Неделчев ме покани да напиша нещо за юбилейните вестници, които ще излязат през есента в рамките на една инициатива за отбелязването на изминалия четвъртък век от промените. Приех, разбира се. Може да е концептуална и мъдра статия, но може и да нещо по-скромно. Примерно като текста по-долу. Тогава ,през лятото на 1989 г. Стефан Комитов наближаваше петдесетте. Здрав, с грубо селско лице, с неподкастрени вежди и мускулести предмишници, както подобава на скулптор. И с вечната си торба през рамо. Рязък и прям до не май къде. Доста време общувахме само по телефона, докато един ден Комитата не цъфна във Велинград. При това в пет сутринта. С теснолинейката. Тъкмо през тези августовски дни, през които се бях установил за кратко в градчето, за да мога да ползвам телефона на майка ми за връзка с „вражеските радиостанции“ (светла и памет, съгласи се без никакво колебание). Още не се бе разсъмнало, когато седнахме в двора на пейката, Комитата ми заби следния въпрос: -- Ти ченге ли си ? Веднага ми се припуши и то зверски. Но нямаше как, тъй като бях на захранване след седемдневната гладна стачка. Отговорих му. С необяснимо чувство на неудобство, заради професията ми на журналист (към онзи момент-- бивш), която явно ме правеше подозрителен. Също така и с нужния респект към моя съмишленик, пътувал цяла нощ от Велико Търново до родопския град, за да си изясни що за човек си има работа. Два месеца и половина след това, на 26 октомври, на разсъмване, цивилни и униформени нахлуха в дома на Ирен Зафирова, срещу хотел „Хемус“, където нощувахме с Комитата. И съответно ни подбраха. Пак по в същия ранен час милицията бе вдигнала от леглата Христофор Събев, Босия, Собаджиев и Антон Запрянов. После по етапен ред ги бяха изпратили по родните места – Велико Търново, Русе и Стара Загора. Късно вечерта, Стефан ми позвъни от Търново. С въпроса: защо съм в София, и защо не са ме натирили и мен в Кърджали. Обясних. Идеята беше на Деян Кюранов и Лиляна Александриева, в чийто дом се бях подслонил. Предния ден те ми бяха връчили домовата книга и ме бяха проводили в районото управление на милицията, за да се регистрирам като временно пребиваващ на техния адрес. И работата стана. Така сутрешната хайка остана неприятно изненадана от моя нов статут. Комитета направи дълга пауза. После измърмори нещо от рода – преметнал си ги, значи… И този път кандиса. Пък и зад гърба си вече имахме доста общи премеждия от горещото лято на 89-та. Отдъхнах си. Месец преди това, някъде в средата на септември, бяхме насядали чета от пет-шест човека в двора на Комитата, в къщата му точно под Царевец. Целта на занятието -- учредяване на местна организация на профсъюз "Подкрепа". Докато отвън цивилните и униформени обикаляха покрай оградата, Комитата не мирясваше и ги замеряше на висок глас: изверги, такива онакива, вие срам нямате ли, какво обикаляте и слухтите около дома ми и пр. Малко по-късно и ние в двора и онези отвън, станахме свидетели на любопитна сценка. След дълго и тежко мълчание, Комитета взе купчината пилюрена хартия на масата, озаглавена гръмко и в чест на домакините "Търновска програма на НПС "Подкрепа". Сетне я размаха, хвърли я обрано върху масата и изрева като ужилен нещо от рода: -- За това ли е всичко ?! И ние като комунистите да товарим народа с данъци! Никакви данъци повече! -- каза той, визирайки икономическата част на програмата, в която наистина ставаше дума и за данъчна реформа. Той, разбира се, получи дружен отпор от всички на масата -- няма как, данъци ще има, докато има държава. Минаха години, един ден се видяхме случайно някъде по софийските улици. Беше се поболял, та си поговорихме за това колко важно е здравето и колко маловажни са други неща. На този фон, въпросът му защо съм загърбил "Подкрепа" звучеше съвсем приятелски. Слава богу, най-сетне се успокоих, че нито съм ченге, нито пък предател. Но защо ви разказвам всичко това ? Причините са две -- една лична, и една не толкова. Личната е, че през годините и мен като много други са ме въргаляли в ченгиджийската тема. Ни никой никога не ме попита очи в очи като Комитата: ти, ченге ли си? Беше времето, когато мнозина предпочитаха да издебнат в гръб противника. С убийствения и сразяващ по онова време последен аргумент – този е ченге. Другата е, че днес ми липсва Комитата. Липсват ми и много други от онова време, които най-вероятно не познавате. Защото не са били пред обективите или пък камерата ги е хващала епизодично. И то в години, които са много назад във времето. Например, отец Иван Бонев от Кърджали, светла му памет, Благой Калъмов -- пак от Кърджали, отец Амбарев – лека му пръст, Димитър Томов и Коцето Иванов (бог да го прости и него) от Монтана, Николай Маджев от Карлово, Станчо Бочев от Пордим, Цветан Златанов от Мездра, Ибрям Рунтов от Казанлъшките села, Антон Запрянов (чух, че отдавна живее в САЩ), Христо Генев - от Казанлък, Пеньо Цветков от Габрово и много други. * Без всички тях, в българската провинция щеше да бъде пълно мъртвило. Но не беше. Само те си знаят какво значеше по онова в един малък провинциален град да си издигнал публично глас срещу режима. Иначе Комитата си е жив и здрав. Гледам го на снимките – отслабнал и побелял. Преподава във Великотърновския университет. Миналата година е имал своята пета самостоятелна изложба от пластики в Пловдивския етнографски музей. Да сме живи и здрави. На следващата ще направя всичко възможно, за да отида. ------------ * По обясними причини извън тази категория са хора като бай Илия Минев, светла му памет или пък покойния Стефан Вълков, или малцината възрастни земеделци и демократи. Най-вече заради признанието, което имат и поради по-отчетливото присъствие на някои от тях в по-сетнешния политически живот. Извън тази категория съм оставил също по-известните вам. Като например Николай Колев – Босия, д-р Константин Тренчев, Любо Собаджиев, лека му пръст и.т.н.