Изгубени между оригинала и фалшификата

Част 1. Моралното и рационалното основание за една хипотеза

„Според това, доколко хората, съставляващи една политическа система, са се сдружили по оправдан или съответно неоправдан начин, се увеличава или намалява стойността, която демокрацията има за тях.“ *

Робърт А. Дал

Снощи, докато студентите говореха от стълбите на Софийския университет чух повторен и преповторен техният призив за морал в политиката. Предполага се и в обществото като цяло. Разбира се, тъкмо на тях им отива максимализма и стремежа към най-доброто. По причина, че нямат горчивия опит и разочарованията зад гърба си. Чудя се как гледаме на това ние, другото поколение, чиито възторзи бяха нееднократно попарени през годините ? Дали сме готови и ние също като студентите да поискаме най-доброто ? Или пък ще си останем с идеята за по-доброто (от днешното), обърнат израз на изборът на по-малкото зло, който не спряли да правим в годините на прехода.  С други думи -- дали вече сме готови да посочим, излъчим и изберем алтернатива и в крайна сметка да поискаме друго бъдеще ? Или пък все още сме в „режим на отърсване“, както се изрази проф. Калин Янакиев в лекцията си преди няколко дни пред студентите в аудитория 272.

Въпросът съвсем не е риторичен, както може би си мислите.
--------

* Робърт Дал, „Демокрацията и нейните критици, издателство „Критика и хуманизъм“. Под оправдан или неоправдан начин, авторът има предвид дали това сдружаване е естествено или наложено от външни фактори – група хора, чужда държава и пр.

Сизиф по неволя

Във всеки случай „режимът на отърсване“ и вечният избор на по-малкото зло не може да бъде обяснен с народопсихология, с определена критична маса на „политическото количество“ или пък с някакви тайнствени флуктуации вътре в обществото. Професор Янакиев е прав за явлението, но не и за неговите причини. За да е толкова продължителен и повторяем този процес, би трябвало да има друга причина, вън от самоубийственото според мен себеосъждане Струва ми се, че цитираното в мотото определение на проф. Робърт Дал дава известен отговор на въпроса. Най-вероятно има пряка зависимост между онзи велик момент на учредяване и единомислие в обществото и степента, в която възприемаме стойността на онова, което е демокрацията за нас. Към казаното от автора трябва добавя и това, че в пряка връзка с оправданото или пък неоправданото учредяване е и по-сетнешното прилагане на фундаменталното за демокрацията правилото на мнозинството. Иначе казано, нека в самото начало ти скрият шайбата и те изработят в устава, пък ти като акционер после ходи и гласувай като гламав за мениджмънт, който отдавна е присвоил твоите права.

Тъкмо това е моята реплика към проф. Янакиев и съвсем простичкото обяснение на вечно повтарящия се "режим на отърсване".
Връзката между учредяване и степен на привързаност към демократичните принципи можем да проследим по много начини.
Погледнато в социален план, един от проблемите е, че по протежението на целия преход, ние българите винаги сме били раздвоени между съмнението, че не е имало никаква смяна на системата и между надеждата, че все пак нещата са поправими. И че онова, което очакваме е ей там, зад отсрещния хребет, отвъд предстоящите избори. Това, разбира се нито е здравословно, нито е устойчиво състояние на човека и гражданина. През годините съм виждал мнозина, които си решиха проблема си като залитнаха или към едното, или към другото. И в зависимост от това се превърнаха или в завършени политикани или пък не проявиха необходимото търпение и поради това бяха маргинализирани.
Такова раздвоение бе налице и в партийно-политически план. Всички ние видяхме агонията на дясното, особено мъчителна на последния етап, т.е. през последните десетина години. В нейната основа бе тежкия морален гърч между квалификациите на системата – „фасадна демокрация“ от една страна и от друга оптимистичната икономизирана визия за добро управление, независимо от този фундаментален дефект. Капитулацията на десницата пред институционалния проблем внесе допълнително объркване сред българите. Една част от тях (и слава богу) остана с придобитата си привързаност към демократичните принципи. Макар и в рамките на едно сложно, почти шизофренично преживяване между идеалната същност на принципите и между чудовищното им отражение в кривото огледало на действителността. У не малка част от тях пък за съжаление се пропукаха базисни ценности, не толкова преживяни и обмислени, колкото възприети на базата на добрия пример на запад от нас.
Цялото това сизифово усилие в годините, обаче е особена българска неволя. В мита за Сизиф, героят е наказан от боговете, защото е бил най-хитрия сред хората, успял за известно време да окове Танатос и така да предоврати неизбежното – смъртта на хората. В нашенския си, в българския мит, обаче Сизиф е наказан (или по-точно самонаказал се) за противоположно в човешката природа качество – наивността.

Планът от началото на 90-те

В интерес на истината, цитираното по-горе отношение на Робът Дал не е общовалидно. Има случаи, когато сдружаването е неоправдано, но пък правилата сработват и се стига да консолидирана демокрация. Пример за това е Япония с нейната Конституция от 1947 г., наложена от победителите и реципирала в голяма степен правни, институционални и социални практики от САЩ. Днес Япония е стабилна демокрация и в някаква степен дори конкурент на американците. Не ще и дума, че планът е бил успешен. Казано в кръга на шегата, може би щеше да бъде успешен и при нас, ако ни бяха окупирали англичаните или американците.
През същата година 1947 г. руският ботуш и подчинените му местни комунисти налагат на България така наречената Димитровска конституция. В нея е вграден първообразът на тоталитарната държава, усъвършестван по-нататък с въвеждането на ръководната роля на комунистическата партия от Конституцията, приета през 1971 г. Целите и резултатите на този пъклен план поколенията изпитаха на гърба си.
Днес въпросът е: що за план е Конституцията от 1991 г. ?
Дали фундаменталните дефекти в българската демокрация са продуцирани съзнателно ? Или пък са плод на политически компромис, несръчно въвеждане на чужди образци (съдебната система, например) и просто липса на демократичен опит сред "бащите" на Основния закон ?
Поне засега, изкушените от политическите науки и правото, както и професионалните политици се придържат към второто. Те обаче имат голям проблем – оскъдните свидетелства на епохата и плътно спуснатите кепенци на червената лаборатория от края на 80-те и началото на 90-те години.
Все пак, ако продължим логиката на изследователите „грешки на растежа“ и за някакъв все пак естествен процес, неизбежно стигаме до извода, че модернизационната парадигма е все още отворена. И, че процесът на консолидация не е завършен (само е затруднен). От тук и надеждата за еволюционно действие и за възможно оздравителна процедура не чрез цялостно реконструиране, а чрез „изрязване на тумора“, както е модерно да се казва напоследък.

Защо имаме право и на обратното допускане

Ние, обаче сме в правото си да направим и обратното допускане. И съответно да да приемем, че политическият план за обществото е съзнателно и добре обмислено действие на имитация. И на пренасяне на предходни социалистически образци, които сравнително лесно се камуфлират на високо равнище. Като например етатизма. Не ще и съмнение, че най-голямо внимание в този случай заслужава разделението на властите в новата Конституция. Все пак, става дума за фундаментален принцип, който приоритетно охранява гражданите и техните права, очертава тяхното пространство и възможност да се обърнат към всяка една от тях в условията на тяхното вечния и здравословен конфликт между трите власти. Едва ли някой би спорил по това, че накърняването на принципът на разделението на властите на практика бламира демокрацията, компроментира ценности, изпразва от съдържание институциите и в крайна сметка деморализира обществото.
Ако все пак ме попитате защо трябва да приемем допускането за наличието на съзнателен план и защо да влизаме в сферата на конспиративното, бих казал, че имаме едно морално и едно рационално основание. Моралното са избитите от Народния съд, горяните, мъчениците от лагерите, всички онези, чиято съдба по един или друг начин бе опропастена от комунистическия режим. Та нима една съзнателно прокарана имитация на общество, за което те са мечтали не е кощунство с тяхната памет ?
Рационалното е -- ако вследствие на съзнателно проведен план, днешната институционална конструкция е трайно изградена в своята вътрешна и външна обвързаност, ако под имитацията изобщо не прозира автентичното, то тогава, разделяйки се с фалшификата ще се наложи отново да плащаме непосилната цена. Този път на оригинала.

Следва

Снимка най-отгоре: Нина Денева (https://www.facebook.com/nidena?fref=ts)