За състава на Народното събрание

Като гледам тъпоумните питания и въпроси към министрите на една част и от друга -- истеричните публични крясъци на друга (пишман патриотите), не мисля, че можем да бъдем особено доволни от състава на сегашното Народно събрание.
През последните десетина години българският парламент е с най-нисък рейтинг сред останалите нистутиции. Причината за това не са само противоречивите решения, които нерядко вземат депутатите, нито пък единствено корпоративните и тяснопартийни интереси, които прокарват мнозинствата вътре в него.
Не са прави и онези, които въздишат по отминали времена и съответно сочат състава на Великото народно събрание, което бе белязано с присъствието на голям брой интелектуалци. Както знаем, мнозина от тях, като например покойните Борис Димовски, Тодор Колев или пък Боян Папазов изобщо не знаеха защо са там. Без това да ви звучи като упрек към тях.

Още през 18 век британският държавник и политически мислите Едмънд Бърк обръща много сериозно внимание на състава на законодателната институция. В своя най-известен труд „Размисли за революцията във Франция“, то пише следното: „…без колебание бих заявил, че пътят към високите постове и властта на хората с по-ниско положение съвсем не трябва да бъде лесен и самоочевиден. Ако рядко срещаните положителни качества са най-рядкото от всички неща, то това означава, че те трябва да преминат през някакво изпитание. „

За съжаление българският политически живот и съответно институции са така организирани, че кажи-речи половината от състава на всеки парламент у нас се състои от случайно попаднали хора. Причините за това три.

Първата, развира се е, че българският парламент е еднокамарен. Прави са онези, които отдават този факт на решението на българските възрожденци от Учредителното събрание през 1879 г. Малко известен, обаче е фактът, че по силата на Конституцията от 1971 година, цели 29 години комунистическата власт се радвала на придобивката двукамарен парламент – Държавен секретар в ролята на горна комара (оглавен от Тодор Живков) и Народно събрание – в ролята на камара на представителите. Защо през 1991 г. комунистите се отказаха от тази модел е вече друг въпрос. Във всеки случай, при наличието на горна камара и мажоритарен избор на нейните представители (сенатори), би било много трудно в него да попаднат вопиющи неграмотници в правно и политическо отношени, каквито с лопата да ги ришен през по-голямата част от съставите на българските парламенти от 1991 г. насам.

Втората причина е административно-териториалното деление на страната и състоянието на местното самоуправление. В случай, че българската традиция в това отношение бе спазена и понастоящем имахме две нива на местно самоуправление – общини и области, нещата щяха да изглеждат доста по-различно. Казано простичко – попадаш в общинскя съвет, придобиваш съответния опит, след това твоята партията те издига за областен съвет – опознаваш проблемите на твоя регион и, ако рекъл господ (шефът на твоята партия) отиваш на парламентараните избори и ставаш депутат. За такъв процес и естествено израстване политиката у нас, естествено не можем да говорим. Няма и изгледи скоро да се случи. По причина, че така наречената децентрализация, отдавна е в трета глуха.

Третата причина, разбира се е изборното законодателство. Нововъдението с преференциалното гласува малко поразчупи нещата, но като цяло реденето на листите все още остава приоритет и изключително право на партийните началници. А то си има свои критерии, в челото на които е личната преданост на кандидата.

Това е положението към момента в България. Знам, че някой ден всички заедно ще променим нещата. Но знам и другото – пътят към тези промени ще бъде твърде дълъг. И не е сигурно дали той ще бъде извървян от днешното поколение.

Не за друго, а защото за разлика от други въпрос (като изключим изборното законодателство) по останалото обществения дебат у нас дори не и започнал.