Жега

(Из дневника ми през седмицата)

Властта се грижи за преодоляване на последиците
 

11 юли, сряда. Мисълта за смъртта ме обзе насред жегите. За втора поредна година на кръгла маса в Народното събрание се обсъжда законопроекта за гробищата, погребалната и траурно-обредната дейност. Както през юни миналата година, така и сега в нея участват депутати от ГЕРБ и представители на браншовите съюзи на погребалните агенции. Какво друго да мисли човек за зачестилите срещи между властта и погребалните агенции освен , че последните трябва да се погрижат за последиците от нейното управление ?
 Разбира се, това трябва да стане със закон. Защото какво е смъртта, ако няма нормативен акт, който да урежда всички въпроси, свързани с нея ?
Законопроектът отговоря на този и на още редица други въпроси, за които дори и не подозираме ние живите, улисани във всекидневните грижи. От него можете да научите що е покойник, как се удостоверява смъртта, какви видове погребения има, на какви изисквания трябва да отговаря ковчега и пр. и пр. Направо да не повярваш какъв безпорядък сега цари в траурната дейност. И най-важното: колко невежи сме по отношение на неизбежното! Ако не бях прочел законопроекта как бих могъл да знам, че когато ми дойде времето мога да бъда погребан по шест различни начина ?! И през ум пък не би минало, че има цели седем вида гробни места и бих могъл да избера кое от тях би ми паснало най-добре.

А да не говорим за това, че законопроектът урежда възможността прахът ми да бъде разпръснат над Черно море.
Не сме смейте – всички тези неща ги пише в законопроекта. Ето до къде сме я докарали само с един Закон за гражданската регистрация и с децентрализацията на траурните дейности, които засега общините уреждат с наредби.
За съжаление към законопроекта на страницата на парламента няма мотиви, така че не мога да разбера дали не е продиктуван от някоя директива на Брюксел. Във всеки случай след щастливите кокошки се задават и щастливите покойници. Законопроектът предвижда третиране на покойника с биоензими и съответно по-кратък престой в студената земя – само две, вместо осем години, както е сега.
Като му дойде времето на законопроекта, непременно ще си извадя пропуск и ще отида в парламента да послушам дебатите. Такъв сеир не е за изпускане.

Кой и защо се разправи с съдия Мирослава Тодорова

12 юли, четвъртък. Глутницата, наречена Висш съдебен съвет, сдави съдия Мирослава Тодорова. Мнозина си мислят, че това е поръчка и виждат дългата ръка на вицепремиера Цветанов, но според мене ловът си бе съвсем спонтанен. Съдия Тодорова извърши далеч по-голямо прегрешение от това, че влезе в конфликтът със силния човек във властта. Още през зимата, тя и колегите и от Съюза на съдиите хвърлиха камък в блатото с крокодили. Най-вече искането да бъдат обособени две отделни комисии, които да се занимават с кариерата на магистратите – една за съдиите и друга за прокурорите и за следователите. С оглед на 20 годишната омерта по отношение на греховния конкубинат в съдебната система, нищо добро не чака онзи, който посмее да наруши правилото. Предложенията, разбира се, не бяха приети, а отмъщението не закъсня.
Това, което се случи в четвъртък е немислимо , за която и да е европейска страна. В заседанието, което обсъди професионалното положение на съдия Тодорова участваха общо 11 (т.е. половината от ВСС, без тримата членове по право) магистрати, които по време на съдебното заседание стоят на по-ниските банки и обикновено са страна в процеса. Седем от тях бяха прокурори *, които съвсем скоро, след изтичането на мандата им ще се върнат към доскорошните си професионални задължения. E , какво да говорим повече. Жална им майка на онези държави, в които прокурори решават съдбата на своя кръвен враг – съдията.
А това, че Висшия съдебен съвет е постоянно действащ орган, няма никакво значение. Както няма бивше ченге, така няма и бивш прокурор.
------
* Борис Велчев, Нестор Несторов, Вельо Велев, Пенка Маринова, Радка Петрова, Цони Цонев, Елена Митова

Най-важното правило в политическия картел

13 юли, петък. Може би заради фаталното число, а може пък и поради други причини, днес нямаше тържествено честване на годишнината от приемането на Конституцията. Вечерта гледах „Панорама” по Канал 1 и видях един от нейните автори – Янаки Стоилов. По понятни причини, обаче, той избягна темата. И дори заговори за сбъркания модел на управление. Дали този на ГЕРБ или пък държавата като цяло, така и не се разбра.
Другите двама участници бяха Миглена Кунева и Мишо Константинов. На Кунева и „България на гражданите” определено симпатизирам, а пък с Мишо се тачим от зората на демокрацията.
Слушах ги с удоволствие, докато говореха за изборното законодателство, но не чух най-главното. А според мен то е, че за разлика от много други европейски страни *, в България е Изборния кодекс се приема с обикновено мнозинство. Сиреч с гласовете на управляващата партия или коалиция. Като се имат предвид процедурните изисквания за кворум и за мнозинство, теоретично е напълно възможно най-важният за политическата система закон може да бъде приет с гласовете на 61 народни представители. Уникално, нали ? Особено за страна с еднокамарен парламент и разнебитена съдебна система.
Най-странното, обаче е, че през годините опозицията никога не протестира. Тя може да критикува кроежите на управляващите в изборното законодателство, но никога не оспорва тяхното изрично право да наложат тези промени с мнозинството си в парламента. И причината е, че всеки таи надежда за властта, всеки си иска правото на синьор в тази област ненакърнено, за да може да го упражни, когато му дойде времето. Ето ви го и политическия картел, за който говори Кунева.
Моите уважения, но в своите препоръки ОССЕ са пропуснали нещо много важно: няма избирателен закон, който да респектира партии и избиратели, ако вместо основополагащ консенсус, в него е вградена единственото волята на управляващите.
----
* Например Франция, където изборния закон е органически, Чехия, в която той се приема с доста сложна процедура между две палати в парламента, Унгария и Словения, където е необходимо квалифицирано мнозинство.

Илюстрация: Тодор Цонев