Едно лято, когато все още си мислехме, че имаме правителство

Лятото на 1992 бе последното без взривени, поразени от снайперисти или разстреляни от упор яки момчета. Но спокойствието бе само на повърхността. Под нея, в жегите, най-заетите бяха мутрите, ченгетата, "Труд"-оваците и синдикалистите.  А президента Желев - с програма, по-натоварена от тази на Нейно Величество кралица Елизабет І.*
Може би някои от вас си мислят, че нещата са започнали от Боянските ливади, т.е. от края на август, но това съвсем не е така. С риск да се отплесна от историята, която искам да разкажа, все пак ще спомена за един разговор, които имах началото юли, същата година.

Виктор Михайлов? Кой пък е тоя?

И така, седим с Ж.А. , в много тиха и предпочитана от него кръчма. Ж. е бивше криминално ченге, понастоящем в охранителния бизнес. Бързам да кажа, че той е от добрите, такъв е и днес. С опит и практика най-вече при разследването на особено тежки престъпления, преди всичко убийства. Този път, обаче той не е в ролята си на следовател, а направо описва предстоящо престъпление. Картината е зловеща. Най-вече, заради това, че чувам добре известни имена, които в друг случай не бих свързал по никакъв начин. Заради това, че са отявлени политически противници или пък имат доста различни занимания. И понеже не мога да се оправя в тези загадъчни взаимоотношения, картината е като нарисувана от художник-наивист. Няма перспектива и пространство, само образи на преден план. Но доброто ченге е добро, защото знае подробностите. И никога не казва всичко. Поне не наведнъж.
Финалът е направо мистериозен. Познаваш ли Виктор Михайлов., пита той ? Смътно, мисля, че е някакъв полицай, отговярям му. Запомни го, той ще е министър на вътрешните работи в новото правителство, пояснява той. И както подобава на едно опитно ченге, нищо не иска от мене. Защото знае много добре какво ще направя. И, естествено го правя.
По онова време имам достъп до кабинета на премиера. Звъня по телефона на Таня и в определения час съм при Филип. Той не е особено изненадан от плановете на Желю Желев и шетнята, център на която е президентството. Не го впечатляват предателствата на министрите му. Той вече си го знае. Но повдига вежди, когато чува името Виктор Михайлов. Три месеца по-късно, през ноември, ще ги повдигне още по-високо. Виктор Михайлов наистина стана вътрешен министър в правителството на президентския съветник Любен Беров.
Но аз пак се отплеснах. Затова с риск да ми разсърди Ваня Борисова от Казанлък ще пропусна въвеждането и при премиера, за да каже какви ги къдри мулташко-синдикалната банда в „Арсенал” – Казанлък. Ще ми се разсърдят и други хора, но ще подмина всичко и само ще кажа, че през онова лято, премиерът Филип Димитров бе най-предупреждаваният човек в страната. Разбира се, не само от мен.

Единствената стачка, която не притесни Филип

И сега на същинската история. Тя може да ви се струва невероятна, но това са фактите.
По онова време оглавявах синдиката, отцепил се в началото на година от Тренчев. Към лятото на 1992 година, другата „Подкрепа”, както я наричаха се разрастна особено бързо. При това в това във възлови браншове и отрасли. И заслугата съвсем не бе моя. А на братската прегръдка между Кръстьо Петков и Тренчев през март, същата година. Прегръдка, превърнала през годините двамцата в еднояйчни близнаци.
И така през юни профсъюзът, обяви стачна готовност. Стачката не бе за заплати. А най-вече за признаването на новия синдикати и за приемането като социален партньор в така наречената Тристранка. Участието на новия профсъюз  щеше да катализирала и без това започналотот прехвърляне на членовете на старата "Подкрепа" към него. Кабинетът замълча и остави нещата на естественото им развитие.
Като за начало хванах самолета за Варна, свърших си работата при докерите на двете пристанища, после минах с колата по крайморския булевард и по Аспаруховия мост, видях, че крановете не помръдват и вечерта пак със самолета се прибрах в София. Между нас казано, играта бе перфектна. Само дето на другия ден, с нотка на тревога в гласа, Филип ме попита нещо от рода на – имаш ли контрол върху ситуацията? Уверих го, че съм отчел всички рискове и, че всичко приключва, щом седнем на масата за преговори.
И те преговорите започнаха. От едната страна ние от профсъюза, от другата - вицепремиера Никола Василев. От време-навреме край масата минаваше с тиха стъпка загадъчният Векил Ванов. По щастливи за него и нещастни за Филип Димитров обстоятелства - министър на труда и социалната политика. Докато преговаряхме, отвън, разбира се, пристигаха телеграми в подкрепа на исканията на новия профсъюз. От ITF, например – Международната федерация на транспортните работници.
На 26 юни подписахме споразумението. Естествено, преди бургаските докери да са последвали варненските, преди да се накачулят моряците, от портовия флот и най-накрай не особено многобройния, но напушен железничарски синдикат.
Сега, двайсет години по-късно изглежда невероятно, но е факт: на другия ден след подписването на споразумението, първото демократично правителство на България излезе с официална декларация. В нея то осъждаше синдикалната дискриминация и гарантираше, че у нас ще бъде спазвано правото на професионално сдружаване и на свобода на колективното договаряне. Какво повече от това?
Доволен ли си? – попита ме тогава Филип.
Сега, след години, си мисля, че този въпрос отиваше по скоро на мен.

Докато времето тече

Докато правителството подготвяше документите, или по скоро, докато Никола Василев обмисляше ситуацията с хората от „Гарибалди”** , времето си течеше. Наясно бях с играта, но не ми оставаше нищо друго, освен да разчитам на това, че Филип Димитров ще надделее.
И така дойде 14 юли, когато след приема във френското посолство се прибрах, а малко след това, почти в полунощ ми позвъни Таня, секретарката на Филип. За да ми каже, че пред блока ме чака кола. Отидох на „Дондуков” , а там, в предверието на кабинета около бюрото на Таня, тече полунощно заседание – Филип, Боздуганов, Косьо Мишев и още кой не помня. От Константин Мишев, разбирах каква е задачата. По-точно колко е важно тази нощ да обикаля гаражите на градския транспорт и където и каквото мога да направя, щото шофьорите на другия ден да излязат на работа. И всичко това – със съвсем сериозен тон. Опитайте се да си го представите? И като как да стане така, че да сляза от автомобила на правителството (защото синдиката няма ни автомобил, ни офис като хората¬)и да се здрависам с шофьорите и да им кажа: здравейте, аз съм вашата леля, автомобила не го гледайте, не е мой
Както и да е, хора от синдиката се намериха, бензин в техните коли – също. Част от нашите членове излязоха на работа, разбира се бяха оплюти. На другия 15 юли, София бе парализирана.
Тук, може би трябва да прекъсна повествованието. Не заради това, че се изтърколи още един месец и дойдоха Боянските ливади. А след това и рязката ескалацията на събитията. Ще спра защото един сюжет трябва да има ясен, а връзките между събитията – видими. А от там нататък всичко е невидимо и крехко. Невидимо като отчаяните ходове на Константин Мишев. И крехко като гаранциите на КНСБ и Тренчевата „Подкрепа”, че стачки повече няма да има, ако синдикатът на Даракчиев остане вън от Тристранката.
С това, разбира се, не искам да кажа, че ако премиерът бе надделял над собствените си министри и бе изпълнил споразумението, нещата по-нататък щяха да вземат друга посока.
И причините да не мисля така са предостатъчни.

Един ден преди вота

По ирония на съдбата, на 29 октомври, на другия ден след вота на доверие и падането на кабинета, получих писмо в голям плик с подател Министерския съвет и подпис на главния секретар. В плика бе решението на Министерския съвет, с което на НПС „Подкрепа” се предоставяха три етажа на ул. „Граф Игнатиев” № 10-А и един срещуположен етаж на фондация „Демокрация”. Така след броени се видяхме отново с Филип Димитров. Станахме съседи един вид. Орисията на бившия премиер бе още две години да оглавява един невъзможен съюз от 16 партии и движения. Години по-късно, вече след раздялата в СДС го видях на областен съвет на СДС – София. Гласуваха се кандидатурите за народни представители, представени от общинските съвети. Най-много гласове получи Иван Сотиров. Не ме питайте за Филип. Има ли значение от тук нататък кой подред е бил в този случай ?
И тъй като поводът за тези редове е 20-тодишнината от онзи вот на недоверие, колкото и странно да ви се вижда, мисля, че това бе правилен и прозорлив ход. Онзи, който добре помни имената в това правителство, най-вероятно знае, че такова нямаше. Имаше премиер и трима-четирима министри ****, които останаха лоялни и не пристанаха на мултаци и синдикати. За парламента, за тогавашната група на СДС – да не говорим.
И знаете ли защо мисля, че точно това трябваше да се случи? Защото бе въпрос на време да се разправят с него. И то по най-лошия начин. А сега равносметката на падналите през годините: е две натирени с гръм и трясък правителства -- на Луканов и на Жан Виденов.
Слава богу, Филип Димитров спести този срам на хората от Орлов мост.
-----------
** Оставете Бригадир Аспарухов, ген. Стоян Андреев и там другите одиозни фигури. Спомнете си, че официален съветник на д-р Желев бе миньорът-синдакалист от Раднево Славчо Ранев. С неизменния пистолет на кръста. И, разбира се, Илийка Павлов. Така че не само Георги Първанов има разстреляни съветници.
** Три месеца по-късно, на 1 октомври, вицепремиера Никола Василев подаде оставка като шеф на Тристранската и заедно с другия вицепремиер Николай Василев се обявиха срещу политиката на правителството.
*** Иван Костов, Йордан Соколов, Светослав Лучников, Елка Константинова.

На снимката: не особено добре запазен екземпляр от споразумението, който открих в архива си. В първата точка правителството приема ангажимент да внесе писмено искане в Тристранката за разглеждане на документите на новия профсъюз. Във втората -- то поема ангажимент да разгледа осигуряването на условия за дейността на синдиката (имущество) не по-късно от 13 юли. Третата е - да настоява пред кметовете и областните управители да осигурят условия за дейността на местниет организации на профсъюза.