Бетона над главите ни

или защо сме „по-напред” от Европа в някои неща

Тези дни, на международна конференция в Прага, Вацлав Клаус надигна глас срещу социализма, към който днес с бързи стъпки върви Запада. Особено Европа.
У нас такива констатации изглеждат естравагантни. Все едно баба Пена от село Трънак чете техническите характеристики на iPhone 5. И това не по причина, че сме тъпи, а просто липсва покритието и клетъчната мрежа, през която прочита всекидневието на либерализма *.
Ако днес някой се опита да селектира и издаде христоматия на най-атакувания от социалистите български неолиберализъм, ще се види в чудо. Или пък в най-добрия случай ще опре само до икономическия либерализъм и до някоя и друга статия за постъпателното движение на пазарната икономика у нас през последните петнайсетина години.
Далеч съм от мисълта да упреквам някого за това състояние не нещата у нас. По скоро целта ми е с две думи за посоча разликата между нашенското дередже и злото, което Вацлав Клаус тенденциите в Западна Европа, които Вацлав Клаус сочи. А тя е доста съществена.
Докато там попътно се губят традиционните ценности, както казва известния чешки политик, у нас те все още са далеч от това определение и съвсем не са онази невидима тъкан,

която държи обществото ни едновременно в сцепление и автономност на индивидите. И причината, разбира се, е неизживяния и, което е по-страшното, неопетия комунизъм.
В случай, че институционалните ограничения**, свързани с близкото минало бяха само на ниво традиция, история и материална култура, то нещата нямаше да изглеждат толкова зле. Идва ново поколение и то ще сложи всичко на мястото му. Но, както знаем, освен така да се каже на битово равнище, комунизма е официално вграден и в българските инстутиции. Пак под маската на ценностите и международното право, под маската на разделение на властите, под маската дори на индивидуалните свободи (колко чинят те, ако правосъдието e стока). Ето тези институции, градени някога с изричната цел да укажат мястото, където пребивава властта, са бетонния похлупак над обществото. И докато кръвта на жертвите под краката ни крещи за възмездие, ние се бъхтаме с институциите. Защото не прескочи ли искра между тях и обществото, между морала и закона, няма как да има възмездие и поука.
През годините не успяхме да свикнем с белоглавците по 9-ти (май и септември) в подножието на паметника на окупаторите, с мутрите, с попълзновенията върху най-новата ни история, с риториката на лидерите от „Позитано” 20 и дори с перестроечни идеи, като изпедепцания набързо музей на соц-а. Слава богу, расте поколение, което пак като нас ще се гърчи, но пък още по-трудно ще му пробутват светините на комунизма.
Свикнахме, обаче с друго. Свикнахме с институциите. С институциите, през които всеки ден минава нашето житие-битие. Свикнахме с държавата ИМ. С липсата на разделение на властите. С командирите. С продажното правосъдие. С дирижираната от столицата местна инициатива. С национализираното образование. С управлявания я от правителството пазар и протежирането на избранниците на него. Свикнахме с всичко, което е пълно отрицание на помпозните заклинания на българските политици. И тези, които са на власт, и тези, които дебнат в подножието.
Ето, защо ме яд и ми се повръща, когато, когато чета икономически статии за постъпателното развитие на България. Когато, слушам отдясно да казват, че има по-лошо. Сиреч, представете си какво щеше да стане, ако България не бе станала член на ЕС и на НАТО. * Тъжно ми е и, когато срещна приятел, който се гърчи между гордостта от миналото и площадите и това, което му днес му подсказва седесарското сърце – „защо ручахме жабетата някога”.
По тази причина понякога хората се объркват и се питат какво става. Уж има свобода, уж никого не арестуват и не убиват, уж има вестници, уж мога да тегля една майна на премиера, ако реша, ама пак не е това. Даже никак не е.
Мисля, че никога няма да разберем в какво време живеем, ако всеки ден се вторачваме в рецидивите на комунистическото минало, а не виждаме кое е това, което усилва сигнала, което ги възпроизвежда. И кое е това, коет ни разделя всеки ден и ни кара да се чувстваме емигранти в собствената си държава.
Ето защо съчетанието между неформални и формални институционални ограничения, ни убива.
Те взаимно се усилват и правят бетона над главите ни непробиваем.
Простичко казано мига на свобода на площадите отмина. И не преля в институциите. Не ни приближи веднъж завинаги до обществата на запад от нас. Така че в редките мигове, когато все пак се радвате на свободата, когато белите портокала, не забравяйте, че в него има часовников механизъм.
И че днес сме също така разделени, както и преди двайсет години. Веднъж на такива, които къде волно къде неволно тъгуват за миналото. Втори път на обикновени и на недосегаеми. Каузата на първите е безнадеждна, а вторите си останаха без такава.
И знаете ли кое е най-лошото? Най-лошото е, че върху сегашното положение на „разширен и малко обновен либерализъм”, както казва Кенет Миног***, съществува морален и политически консенсус.
Хайде сега да си говорим за либерализъм! И да чакаме от така нареченото дясно не да се цупят като чуят понятието либертарианство или консерватизъм, а да посочат с пръст към Европа и да кажат, че не ние вървим към нея.
А тя към нас.
--------------
* Нямам предвид научния, а ценностите, с които се живее в едно свободно общество
** Според известния американски икономист проф. Дъглас Норт, формалните ограничения това са правилата от политически и икономически норми, които определят държавната йерархия, начините на вземане на решения, „контролът върху дневния ред”, регулирането на правата на собственост и размяна и.т.н. Неформалните пък са свързани с общоприети норми на поведение, традициите, културата и пр.
*** К. Minogue, The Lberal Mind
< ---

В този блог не се използва пълния член.
Автора не накърнява никому правата.
Напротив. Той е радетел за въвеждането на дублетната форма.