Свобода или “Труд” !

Малко и за вестниците на прикритие

Тази сутрин стана скандал в шоуто на Коритаров. Кеворкян изригна в полза на свободата на словото. Изригна със смайваща за опитен играч като него непосредственост и хъс в търсене на правдата. За малко да му повярвам. За малко, казвам, защото и вчера, и днес, и утре, стане ли дума за свободното слово, последното нещо, за което ще се сетя е пресата на ВАЦ .

И все пак, бунтът срещу с в о и т е, възставането срещу правилата, по които до вчера си играл, заслужава внимание. Заради малката и голямата правда, която пролича в тази домашна телевизионна кавга. Мил и далечен спомен от онези време, когато комунистическата партия разделяше истината на две. Малката — все още неизкоренените недъзи у социалистическия гражданин. Тя подлежеше на разобличаване и съответно обществено бичуване. Голямата — светлото бъдеще и хората по високите места, които вече се бяха озовали в него. То и те, съответно бяха недосегаеми. Думата да не става, че по онова време всички ние, журналистите, включително Кеворк, громяхме основно, най-вече и дори само малката правда. В тежки случаи, някои като покойният журналист от тогавашния “Труд” Георги Тамбуев дори отнасяха партийно наказание. За другото, за голямата правда, те отнасяха цял-целеничък.

Днес бившата телевизионна звезда разгроми Красимир Гергов. И правилно. Най-вероятно в една нормална страна за запис на заповед в такъв размер от рекламен бос на генерален директор на обществена електронна медия, някой отдавна щеще да е при Топлото. В случая Гергов се включи в щоуто и дори дочака неговия край. А смелостта на Кеворкян стигна за малката правда. Голямата правда?, т.е. вестник “Труд”, остана недосегаема. В стила на доброто старо време. Така, както някога в Партията, лоши хора се опитваха да я злепоставят, така и днес някои като Красимир Гергов се опитват “да притискат най-влиятелния вестник”.?

Не знам, доколко Тошо Тошев би искал да види Гергов с белезници/подозирам, че не/, но дълбокият поклон на Кеворкян, той не може да не забележи. Защото “Труд”, както неведнъж е заявявал главния му редактор е и н с т и т у ц и я и н а р о д е н вестник. И съответно “стожер на свободата на словото и печата” у нас. Нещо като Монд, Таймс или поне като Ди Велт в нова и вече европейска България.

В някакъв смисъл този вестник наистина е и н с т и т у ц и я. Хем най-тиражния, хем най-влиятелния вестник у нас. Съчетание, непостижимо за цитираните по-горе качествени европейски вестници, с неголеми тиражи, но с огромно влияние. И то не само в собствените си страни. Ако човек е част от средната класа в тези страни и чете вестник от типа на “Труд” най-вероятно това ще бъде проява на особен мазохизъм, водещ до намаляване на доходите и личното му състояние като цяло. Защото информацията е пари, а и парите са информация. У нас е обратното — въпросното издание най-често ляга всеки ден на бюрата на средния, че дори и на висшия кадър в управлението, на бюрото на средни, че дори и на крупни бизнесменr, на бюрото на немалко цивилни или обикновени интелектуалци. Можете да го видите почти всеки ден и по банките на депутатите в пленарната зала. И никой от онези, които си сверява часовника си с официоза не страда от прогресивно намаляване на доходите и имуществото си. И това има свое просто обяснение. Ако е вярно всичко онова за тайната власт, за срастването на организираната престъпност с политическите среди, за нежния реванш на бившата номенклатура, то наистина “Труд” е тяхната институция. Видимата страна на невидимата власт у нас. И ако тази власт в някаква степен движи всичко — управление, пазарни механизми, бит, култура и пр., за къде си без “Труд” ? И въобще без ВАЦ-овите издания. И без Краси Гергов. И без неговите медии. И без неговите приятели във висините на политиката.

Ето това не посмя да каже Кеворкян.

И тук, точно тук, искам да бъда разбран правилно.Далеч съм от мисълта, да твърдя, че още от експериментите на Валери Найденов, през появата на часовите всекидневници, та чак днешно време, ДС е правила все едно също. Да гради и създава изданието, което по подходящ начин най-добре би представило тайната власт и би утвърдило нейните неписани правила и нейното влияние. Напротив. Мисля си, че нещата са се случвали и се случват по естествен начин. В светът на тайната власт също тече борба. Но не по вертикала, както е в официалната , а по хоризонтала. Битката е за достигане на заветното, място, където си дават среща двете власти. Зоната на здрача. Или там, където официалната и неофициалната власт са /ти/ на една ръка разстояние. Най-вероятно много от днешните политици и заетите с бизнес у нас знаят основния принцип– колкото си по-далеч от това място, толкова по-трудно оцеляваш. И в едното, и в другото. И обратното, разбира се — колкото по-близо си, толкова по-големи са твоите шансове. Но ако пребиваването в тази зона в някаква степен и за определени периоди все пак създава известен дискомфорт на публичните фигури от бизнеса и политиката, същото не може да се каже за медиите и съответно за журналистите. Така например, дружеска снимка в кабинета на Ахмед Доган със Самоковеца, определено би навредило тежко на престижа на политика. Но не и за главния редактор на “Труд” Тошо Тошев. С други думи и н с т и т у ц и я т а “Труд” има привилегията да представлява тази зона, без при това да носи, каквито и да са последствия. На сянка под слънцето, както гласеше една доста четена рубрика в някогашния вестник на ДС “Антени”.

Но защо, за какъв дявол, на тайната власт и е необходима публичност, ще попитате може би вие ? Ами да, въпрос на място.Защо са и необходими издания, защо са и необходими журналисти на прикритие ? Не знам, как да ви отговоря. Ако мога, но със сигурност няма да имам тази възможност, бих направил една анкета по този въпрос. Със Слави Бинев, с Добромир Гущеров, с Красимир Гергов, с Васко Черепа, с Митьо Гестапото и още ред имена, които и самите вие можете да допълните. Най-вероятно отговорът ще дойде от само себе си.

Едно е ясно, ако нещо с трите власти не е наред, не е реалистично да смятаме, че с четвъртата сме прокопсали. А вече съвсем наивно ще бъде да чакаме да свърши работата чл. 3, ал. 2 от Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия.4

Не са добри новините днес, но така ще бъде и утре. И вдругиден. Поне до денят, в който на мястото на Кеворк не извиси глас журналист, за който има само една истина. И който ще посмее да защити свободата на словото и независимата журналистика.

От вестниците на прикритие, разбира се.

? Всъщност сега си спомням, че имаше едно още по-голяма. Дори най-голямата. Излизаше в Москва в милионен тираж.

? Цитат от писмото на Кеворкян до Тошо Тошев под заглавие “Писмо заради един шегобиец”, “Труд”, 10 април 2007 год.

? Драмата е в това, че не става дума само за “Монтерей” и “Копитото”, например. Открай време, още от времето, когато Илия Павлов наглеждаше често-често парламента, тайната и публичната власт обичат да се показват заедно. Разбира се, по невинни поводи. Справка: откриването на изложбата на Васко Черепа и височайшето присъствие на държавния глава.

4 “(2) Публични дейности по смисъла на този закон са дейностите, извършвани от: