или защо България остана без регионални власти
Разбира се, думата ми е за любовта на бившите комунисти към държавата. Не някогашната - явна и всепоглъщаща. От времето, когато партия и държава бяха едно цяло . А днешната - „рискована и тайна”, както казва поетът. Любов, заради която днес те копаят траншеи и снишени по банките в пленарната зала на парламента и бранят сътвореното през далечната 1991 година. От своите съграждани, разбира се.
Две превантивни решения
Въпреки това не твърдя, че именно тази любов бе водещият мотив за премахването на регионалното самоуправление. Макар, че резултатът, видим и днес, е именно концентрация на власт в центъра за сметка на местните власти. Не бе и загрижеността за териториалната цялост, тъй като преместването на областните центрове от Хасково в Пловдив и съответно от Разград в Русе най-вероятно би предовратило формирането на нежеланото етническо мнозинство.
Причината бе откровено тактическа и дори прозаична в някакъв смисъл. Такава, каквото бе тя и при възприемането на пропорционалната избирателна система. А именно - предстоящите избори. И най-вече — предизвестената победа на синята коалиция.
С новата избирателна система ВНС отне важно предимство на СДС с неговия тогавашен потенциал от силни личности и нови лица. И съответно, възможност да очертае смазващ превес в едномандатните райони при смесената система.
С премахването пък на регионалните власти, стратезите на „Позитано” 20 предотвратиха още една предизвестена загуба - този път в регионите.
Какво следва от тактиката на „изгорената земя”
И така, отстъпвайки, бившите комунисти приложиха тактиката на „изгорената земя”, както се изразяват военните специалисти. За това, че прийомът е тактически, т.е. предизборен, най-красноречивото доказателство е почти буквалното пренасяне на една постановка от старата в новата Конституция. А именно: „Други административно-териториални единици и органи на самоуправление в тях могат да бъдат създавани със закон.” /чл. 135, ал.1/. ? С други думи - запазване на възможности в „по-добри времена” регионалното самоуправление да бъде възстановено под някаква форма. Виждам как тук могат да възразят специалистите. Например доскорошния шеф на юридическия съвет на президента и специалист по конституционно право проф. Евгени Танчев. В такива случаи си спомням, как преди години покойният пазарджшики поет Иван Павлов, срязваше все опит за теоритизиране в областта на силаботоническото стихосложение. „Днес не ми е кръжочен ден!” - казваше той и ставаше от масата, оставил в потрес поредния познавач, та бил той и университетски професор. Повтарям го и аз. Не за друго, а защото точно тази постановка в Конституцията от 1971 год. позволи на БКП и нейният Държавен съвет през 1987 година да създадат 9-те области на мястото на окръзите.
Резултатът от тази наказателна акция на мнозинството във ВНС се видя през октомври 1991 година, когато местните избори бяха проведени заедно с парламентарните. СДС спечели по-малко от очакваните места в Народното събрание. Най-вече поради наложената пропорционална система. Заедно с това, обаче, Съюзът се представи повече от убедително в местните избори. Картата на повечето от българските градове, включително най-големите - София, Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Стара Загора, Плевен - бе оцветена в синьо. На практика опозицията /включително ДПС, напуснало ВНС заедно с 39-те/ спечели ? от кметските места в бившите окръжни центрове и съответно мнозинство в общинските съвети.
И сега оставям на специалисти по особеностите на българските избори, като например проф. Михаил Константинов, да кажат какво би изглеждал вотът за областни съвети. Като знам резултатите от местните избори, аз виждам само едно: безапелационна победа на опозицията във всички 9 областни съвети и съответно решаващ глас при избор на техните председатели.
На свой ред изкушените от политиката най-вероятно могат да си представят как би изглеждало първото демократично правителство у нас, вече опряно на тези области със стабилно демократично мнозинство в тях. И най-накрая, разбира се, по друг начин щеше да изглежда и местното самоуправление у нас като цяло.
Но не е работата в това как бившите комунисти са ни надигравали /нас гражданите/ по онова време. Въпросът е
Как го правят сега
Една от най-важните препоръки в известната резолюция 1096/96 на ПАСЕ за мерките за разрушаване наследството на бившите комунистически тоталитарни системи бе децентрализацията на властта. Особено на местно и регионално ниво. България не изпълни тази препоръка. /Вижте част от последиците тук./ И сега, когато със свито сърце очакваме края на октомври и настъплението на мутрите на местно равнище, е време за отговор на въпроса: а защо тази някога временна мярка днес вече е част от така нареченото статукво? С други думи, какви са рисковете от неугасващата любов на бившите комунисти към държавата като такава. ? Този път и за тях самите.
Но няма да ви занимавам с Боян Расате. Обещавам.
—————————————
? Така и не видях тази алинея, пренесена в Закона за административно-територалното устройство или в Закона за местното самоуправление и местната администрация. Защо ли ?
? В съчетание, разбира се и с любовта към другият съществен елемент от държавата - съдебната власт.