За комфорта и дискомфорта на хората, които са на екрана в изборните нощи

Размисли по време на Първата национална конференция по избори системи в Боровец и след нея

През годините поколенията или по точно казано лицата сред политиците, бързо се сменяха. И на пръсти се броят тези, които могат да отпразнуват две десетилетия в политиката. Но пък те и не го правят шумно. По обясними причини.
Има една категория, обаче, сред която дълголетието е очевидно – хората, които правят изборите. И като технология и като представяне пред обществото. Без първото, те не биха се състояли, без второто пък няма няма да проумеем сложните механизми, които периодично пълнят Народното събрание или пък общинските съвети.
Признавам, че бях любопитен да прекарам три дни в Боровец, в хотел „Рила”. И да чуя едно- друго за изминалите 22 години, през които правим свободни избори. Също така и заради наситеното със събития близко бъдеще - референдумът и парламентарните избори през идната година. При това да го чуя от динозаври-изборджии като Митко Димитров и Мишо Константинов. И от социолози като Андрей Райчев.
Впрочем, може би за вторите и за прозвището не съм прав. Защото в залата Мира Радева джентълменски настоя да не сме толкова ларж към тези , които си видят хляба от проучването на обществото мнение. По причина, че не с тях се изчерпва науката и практиката на социологията. Макар от друга страна пък да сме наясно, че търсенето на на социолизи, например в бизнеса клони към нула.
Мога да кажа, че докладите бяха интересни за навлеци и хора извън бранша като мен. Имаше само един момент на втория ден, в който за момент ми се прииска от да избягам час. Но така е, не всеки може да понесе сравнението между методите на Д,онт и Хеър.Нимайер и тънкостите между тях, които разясни Красимир Калинов.
Така и така съм започнал да разказвам, че спомена един от докладчиците – Борис Марков. За мен, досега по-известен като специалист във вътрешно партийни избори и процедури. И то в една партия – СДС. Но човекът изложи много разви много стройна концепция за един нов вид система за гласуване посредством терминали. И напълно ме убеди, че има съвсем друго призвания от настоящето.
Кольо Колев пък излезе с тезата за страхът като фактор в социологическате изследвания. И аха да застана на негова страната, щото в милиционерската държавата няма как да е иначе, когато Юлий Павлов, Мира Радева и другите вкупом се заеха да го опровергаят. И го направиха доста успешно. Та сега не мога да кажа и аз кой е факторът, който прави представителни проучванията – страхът, гневът или пък безразличието.
За доклада на Огнян Минчев отсъствах и не успях да го чуя. Но той пък пише често, така че ще компенсирам. За сметка на това пък на почивката, в кулоарите чух от негов хубав виц за изборите в Македония и за комплекта подаръци, който получават тамошните избиратели. Доста се смяхме, ама няма как да ви го разкажа, защото ще наруша правилата за приличие, установени в този блог.
Вечерта по кръчмите на Боровец също беше интересно. Особено прогнозите за възможните коалиции след изборите. Останах с впечатление, че е напълно по силите ни правителство на националното съгласие, макар да нямаме дългове като гърците. Стига всяка партия да е по-скромна в исканията си на министерски постове.Както и да е, запазвам си правото все пак да не вярвам в някои от всички възможни коалиции. И дори имам аргументи за това, на които сега не им е тук мясотото.
Всъщност аз се отплеснах. Думата ми беше не за конференцията, а за социолозите, пардон за хората, които проучват общественото мнение. За себе си съм убеден, че през изминалите 22 години те са в една такава странна ситуация – хем комоортна, хем не толкова. Хем понякога се извисяват над политиците и дори като Митко Димитров, стоят по три дни в офиса на потърпевша партия, за да разяснят че това не е машинация на противника, а парадокс на изборната система. Хем пък трябва да стоят диван чапрас, когато политиците си правят като им хрумне с твърде важните правила в онова твърде важно занятие, на чийто финал задължително трябва да стои определението „свободни и честни”.
Тъкмо заради второто все пак по време на дискусията взех дума, за да кажа все пак какво виждам от моята камбанария, килната повече към гражданското.
Първото, което отбелязах е, че в страна, чиито институции са в насипно състояние, а правосъдието е под мониторинг, който не му се вижда края, срещу риска от „свободни и честни” избори от типа на тези във Венецуела, стои само членството ни в Европейския съюз. А, съгласете се, това е меко казано унизително.
Второто беше мини доклад, почти блиц-сравнение с практики в изборното законодателство в другите европейски страни и ужасяващият факт, че разлика от тях у нас то е в ръцете на управляващата партия. И че така да се каже имаме „корпоративен вот”, не къде да е, а в самия парламент. Даже цитирах пренеприятния факт, че у нас, макар и теоретично Изборния кодекс може да изменен или изцяло прекроен с гласовете на едва 61 от народните представители.
Третото, което отбелязах, че демократичния процес в правенето на изборите у нас съвсем не е завършен. По причина, че правим по-малко избори от другите. И, че тепърва ни предстои (ако доживеем) освен парламентарни и местни, да видим и избори за регионални власти.
Та ето, заради тези неща сега си мисля, че положението на онези, които са най-близко до политика никак не е розово. Без значение дали се занимаваш с проучване на общественото мнение или с изборните практики, винаги ще говориш по скоро на едва овластена и влиятелна група , отколкото на обществото като цяло.
Не казвам, че причината за това са само особеностите на българския начин на определяне на изборните правила.
Но, съгласете се, важно е в чии ръце е тоягата и моркова.