Анатомия на един невъзможен компромис*


Тези дни гледах в предаването на Милен Цветков в Нова телевизия интересен сблъсък. От едната страна бяха Георги Ангелов и Мартин Димитров, двама млади икономисти, които вероятно познавате. От другата -- Духомир Минев, социолог, някога заместник-министър на труда и социалната политика в правителството на Филип Димитров, понастоящем привърженик на тезата за изцяло дирижирания български преход. Дирижиран от бившата номенклатура, разбира се. От едната страна бяха представителите на eдна нова генерация, приела за свое кредо не етатисткия идеализъм на на Джон Мейнард Кейнс, а прагматичната извисеност на защитниците на свободния пазар от Адам Смит до Милтън Фридман. От другата страна -- бе представителят на видялата и препатила през прехода генерация, склонна да посочи демократичния дефицит в институциите като първопричина за бедността и лошото управление.

Основната част от спора като че ли се завъртя около болният въпрос -- корупцията и организираната престъпност у нас. Тезата на икономистите: корупцията се лекува с повече икономическа свобода, дерегулация на пазара и ограничаване на намесата на правителството. Теза, срещу която няма какво да кажеш. Тезата на Духомир: тукашната корупцията не може да се съотнася към корупцията в страните с развитите демокрация, тъй като у нас самите институции са нейни най-важни генератори. Ерго, проблемът не е толкова в размерите на правителствената намеса на пазара, колкото в легитимността на институциите.

Не бих ви занимавал с този спор, ако въпросът не бе толкова принципен. И ако този разлом не бе толкова ясно очертан сред хората, които се определят като десни. Така например, за никого не е тайна, че през годините СДС и въобще десните политици никога не са се отличавали с особено усърдие и страст при защитата на принципите на свободния пазар. И това е видно, както в програмите на партиите, така и в действията им, когато са управлявали. Допускам, че част от проблема на десницата е в липсата на достатъчен натиск. Както от страна на самия бизнес, така и от неправителствени центрове и влиятелни групи сред анализаторите. Сега този натиск е факт. През последните пет-шест години у нас се утвърди една мощна и отчетливо присъстваща в обществения дебат група от млади икономисти, журналисти и философи, безкомпромисни привърженици на свободния пазар. Разбира се, част от тази група, и то вече политически ангажирана, са Мартин Димитров и Георги Ангелов. На свой ред и те имат проблем. И той е, че подценяват институционалния въпрос. Ако приемем, че българската политическа система и нейният фундамент Конституцията са градени с единичката цел да отстранят гражданите от управление, то защо трябва да мислим, че нещата ще са по-различни за същите тези граждани вече в битността им на предприемачи ? Ето това е въпросът, на който трудно биха дали отговор привържениците на пазарния подход в решаването на политическия проблем.
 
В случая, струва ми се е валидна една проста аксиома. В страна, в която индивидуалните права на гражданите са достатъчно добре защитени, в страна, в която Конституцията изпълнява функцията си, т.е. защитава гражданите от правителството, свободния пазар е естествено следствие. За съжаление обратното е възможно, т.е. в традиционни общества /Тайван, Сингапур и други източноазиатски тигри/  или страни, в които индивидуалните права са направо потъпкани  /Китай/ пазарна икономика все пак има.

Ето защо тезата на Мартин и Георги не е достатъчно убедителна. Не за друго, а защото индивидуализмът, основния двигател на свободния пазар се захранва само и единственото от добре защитените индивидуални права и ограничената по дефиниция намеса на правителството. И е погрешно да се смята, че нещата опират само до недобре защитената частна собственост в Конституцията и съответно в българското законодателството. Истината е, без пробив в институционалната рамка, т.е. без установяване на върховенство на закона и без радикална децентрализация на властта, свободния пазар винаги е изложен на потенциални заплаха. Нелепо е да храним надежди, че една патерналистично устроена и корупмирана до основи политическа система е способна да похранва индивидуализма на хората и съответно желанието им да се конкурират на пазара.

И така, за какво спорим ? Не е ли ясно, каква ще бъде съдбата на всяка голяма идея, включително прохождащото у нас либертарианство. Всички добре знаем, че българската политическа система е като ложето на стария Прокруст. На голямото му се отсича главата, малкото се разтяга, докато съпадне с калъпа.

Ето защо, провеждането на радикална политическа реформа у нас е първото и най-важно условие за свободна конкуренция и пазарна икономика.

*Заглавието е перифраза на "Анатомия на компромиса", едно от есетата на Айн Ранд в наскоро публикувания у нас сборник "Капитализмът -- непознатия идеал".