|
Не знам дали имате това усещане, но в темата за дясното има нещо болезнено, нещо недоизказано и в някаква степен дори криминално. Има нещо, за което лидерите упорито мълчат. Има нещо, което обърква самите нас, хвърля ни в отчаяние, принуждава ни понякога да прехвърляме собствените си отговорности в областта на народопсихологията и конформизмът на българинът. Понякога, но съвсем рядко, нормални хора, мислещи, и най-важното достатъчно честни пред себе си хора, успяват да формулират и да изкажат публично това усещане. Както направи Юлиан Попов в една своя неотдавнашна публикация в „Дневник”. Демокрация за партиите или демокрация за гражданите – така под формата на въпрос той подсказа дилемата. Дилемата не просто и само пред дясното, а дилемата изобщо пред България. Ако приемем, че такъв изначален въпрос съществува, то нещата с така наречения десен проект изглеждат доста сериозно. Много по-сериозно от смешноватата теза за отвличането на Европа от нашенския червеноглав Минотавър. Или пък от опитите да се повтаря до втръсване иначе вярната теза за по-малко държава, за по-ниски данъци, за по-малко разпределение и повече лична отговорност за бъдещето на всеки от нас. С други думи склонен съм да мисля, че партиите вдясно, техните лидери и дори повечето професионални анализатори /пак вдясно/ приемат този изначален въпрос, но отказват да го свържат някак си с бъдещето на партиите и с бъдещето на десния проект. Но, ако горната дилема е актуална, ако политическата система у нас по дефиниция веднъж завинаги е отстранила гражданите от управлението, то редно е да попитаме: а как тези партии виждат осъществяването на евентуалния десен проект, на своите програми без същите тези граждани ? За БСП, разбира се, такъв въпрос не съществува. За десницата, обаче, това е въпрос на живот и смърт. Ако българските институции, ако този тъй важен етап от прехода е изначално сгрешен /или по просто казано -- наложен/, то каква трябва да бъде нейната стратегия ? Дилемата изглежда така: от една страна десницата трябва да пледира за добро управление и десни по своя характер реформи, а от друга да отхвърля така нареченото статукво и контекстът, в който съществува и действа тя самата. Илюстрация на липсата на решение или по скоро на бягство от решаване на този въпрос е партията Демократи за силна България. От една страна отхвърлянето на статуквото изправя партията срещу всички играчи на политическата сцена, от друга придържането пък ценностите на десните партии и визията за добро управление я нарежда сред тях. В първото се личи искрената воля нейните членове за промяна, във второто -- стремежът на партията да се приспособи и да оцелее политически. Разломът е много сериозен: от една страна казваш фасадна демокрация, от друга гласуваш, макар и с уговорки поредните козметични промени в Конституцията. Именно това разкрачено положение убива партията на Иван Костов, убива и самия него. На фона на неумението /или нежеланието/ на десните да решат честно дилемата, печелят другите -- Волен Сидеров с левия популизъм и отхвърлянето на статуквото, а БСП с идеята за добро управление в рамките на вече хроничен демократичен дефицит и опасно делегимитираща се политическа система. Знам, че решението на този въпрос не е лесно. Не лесно от една страна да искаш радикална политическа реформа /съдебна власт и местно самоуправление, например/, а от друга да готвиш управленски проект и стратегия, която е разчетена върху съществуващия контекст. Искам да кажа, че не е лесно да решиш да решиш задача, която другите източноевропейски страни решиха радикално още в началото на така наречения преход. Искам да кажа най-накрая, че българската опозиция /колеблива, непоследователна, както я наричиха медиите на запад от нас/ загуби битката много отдавна. Още от времето, когато се наливаха основите. Времето, което легимира днешните опръскани с червена вар "строители" на съвременна България. Днес някой трябва да направи най-страшното признание, както се пееше в популярното някога парче на Васил Найденов. В България ги няма гражданите не защото не са готови като унгарците да излязат на улицата. Няма ги, защото същата тази улица от бурните 90-та и 97-ма така и не преля в институциите. Има ли някой от политиците вдясно, който е готов да направи това признание ? Съмнявам се.
|