Спомен за Сашо или какво става, когато на добрите им писва

Вчера, докато чаках на опашката пред „Света София” чух мнозина да определят покойника като добър човек, при това с чуство за хумор. Така е. Но понякога и на добрите им писва. И се сещам за снимката на Сашо, излязла през 1996-та в един от юнските броеве на „24 часа”. На нея, бъдещият вицепремиер е гърбом, по риза, със запретнати ръкави, опрял ръце на капака на таксиметрова лада. Край него – суматоха: полицаи, таксиметрови шофьори, разгневени граждани. Текстът под снимката: нещо от рода – я, го виж какъв екстремист е тоя седесар. Ето я и случката накратко.

Юни 1996-та, както ви казах, но датата не помня. Доларът вече е тръгнал нагоре, горивото също.Тръгват и такситата. На генерална репеция преди януари 1997-ма. Някъде към десет сутринта две колони – от гарата и от пл. Македония се сливат на Ларгото, после изпълват „Цар Освободител”. При Военния клуб ни пресреща полицейски кордон. Въпреки положителната резюлюция на кмета Софиянски върху уведомителното писмо за шествието с краен пункт пл. „Народно събрание”. Няма как, имаме заповед съобщава подполковник Илиев, началник на охранителната полиция. И на мен, и на брат си Тончо, чиято лада е най-отпред в колоната. Казвам на един от нашите да тича до парламента и да извика Сашо* – ако може да вземе доведе още някой от депутатите..

Известно време си стоим така -- колоната таксита и кордонът полицаи отсреща. Плюс двамата братя – подполковник Илиев и Тончо съответно от двете страни на барикадата. После виждам зад гърбовете на полицаите група мъже да тичат от към парламента. Най-отпред Сашо -- направо да му се ненадяваш на спринта. Кво става ?-- пита той и едва-едва поема въздух, а около него скупчена кажи-речи цялата синя парламентарна група. И какво правим ? – продължава той в делови дух след като обяснавам накратко ситуацията? Малко след това импровизираният ни план влиза в действие. Сашо излиза пред полицаите и застава пред ладата на Тончо. Последват го няколко депутати, които също минават пред кордона и се нареждат пред таксиметровите автомобили. Тончо подава глава от прозореца на ладата, казваме му – леко с първа напред, а той по радиостанцията на другите. Такситата пускат клаксоните и започват да пълзят напред. Депутатите, вече направили бараж отстъпват заднешком. И с гърбовете си избутват полицаите. По някое време, разгадали плана силите на реда се втурват напред. Опитват да избутат депутатите и да заемат техните места. Някъде успяват, някъде – не. Най-трудно им е със със Сашо. Той опира длани в капака на ладата на Тончо и с изпънати крака се придвижва назад. Направо е непоклатим. Избутаните от полицаите депутати предприемат конраофанзива и се заформя нещо като меле, вече на метри от площада. Виждам пред себе си висок цивилен, с тъмнокафав костюм, който с особена стръв се стреми да измести Сашо. Ядосвам се и го сритвам здраво в задника. Дългият се извръща, изглежда ме с досада и отново прави опит да се добере до ладата. Засилвам се втори път, но в този момент чувам ужасения глас на Сашо: „Пламене, недей..!.” По-късно, когато свършва меллето и колите изпълват площад „Народно събрание”, разбирам, че високия с кафяв костюм бил Красимир Петров, по онова време шеф на СДВР.

В крайна сметка колоната пробива и такситата задръстват площада – от стълбите пред парламента чак до „Шишман”. Депутатите държат речи.

Мисля, че Сашо не беше сред тях.

--------------

* Точно него, тъй като по онова време Сашо бе наш чест гост на „Граф Игнатиев” 10А, където се помещаваше Националния професионален съюз, по-късно прерастнал в Обединение „Промяна”.