Дописки, приписки, разкази за хора, случки и събития

Новото начало е улицата, която ще сложи край на единовластието

Вчера протестиращите на площада бяха по-малко. Чух много предположения по въпроса. От това, че побоят над младежите е изплашил по-умерените, до скептичните оценки, че за да се вдигне българинът трябва да бъде ударен по джоба, както това стана през зимата на 1997 година. Но струва ми се, че истината е другаде. Много мои приятели и познати, които морално подкрепят протестите, все още живеят своя нормален делник. Не заради друго, а заради все още колебливите искания на студентите. Заради това, че все още липсва ясното и категорично становище, че протестът е политически, че се иска не оставка на кабинета и предсрочни избори, а ново начало. Ако си си спомняте това бе едно от ключовите понятия в черновата на доклада на Европейския съюз през юли миналата година.­ Също така би трябвало да си спомняте, че тъкмо в този доклад за първи път се появиха няколко изречения, директно адресирани към българските граждани. И, ако наистина е дошъл момента, ако гражданите и улицата трябва най-сетне да решат проблема, то някой трябва ясно и високо да каже кое е, или по-точно какво е това н о в о н а ч а л о. За мнозина, неизкушени от политиката то е нещо много просто: управление, в което политическото представителство следва интересите на гражданите, не краде, взема правилните решения, инстутициите са стабилни, бизнесът върви и доходите вървят към средните в европейските страни. За изкушените, обаче, нещата изглеждат съвсем различно, т.е. доброто управление е само следствие от добре изградени и най-важното отворени институции. Както е известно българската политическа система е създадена по специален начин. Точно, както по специален начин тези дни се огражда сградата на Народното събрание. Ето защо, ако някой тръгва срещу загражденията, ако някой иска отворени инстуции, правова държава и граждански контрол, трябва първо да е наясно как се е стигнало до тук.

И друг път съм казвал, че има два подхода към българския въпрос /има такъв въпрос вече в рамките на ЕС/. Единият е да приемеш, че поради незрелост, попътни грешки и някаква фатална предопределеност /а защо не поради наропсихологията ни/ сме стигнали до кривата круша. Другият е да погледнеш истината право в очите. А тя е, че авторите на прехода, онези, които доминираха в политиката и властта през всичките тези почти 20 години наложиха трайни правила, които по дефиниция отделят гражданите от властта.

За съжаление има една съществена пречка, за да има дебат по случилото.И колкото и странно да ви звучи това е десницата. Не за друго, а защото приемането на истината за това, кой доминира прехода в България и кой установи днешните правила е камък в нейната градина. Защото няма как да ни възникне въпросът, ако не за нейното съучастничество в поддържането на този тип политическа система, то поне за нейната фриволно поведение, късогледство и неумение да разплете сложния възел.

Но какво толкова се е случило, какъв е замисълът, може би ще запитат онези, които не харесват конспиративните теории за прехода ?

Винаги ме е учудвал този въпрос. Не за друго, а защото не мога да разбера, не мога да схвана логиката на моя съгражданин, на когото в началото в 90-те извиха ръцете и му тропнаха държавата на масата. Опакована, че и с червената панделка отгоре. Винаги съм се учудвал на това, защо младите не дойдат и не попитат: а бе, ей, как направихте тая държава, как стана тоя номер, че ще се краде на поразия, че трите власти работят като една, че не се намери един прокурор да заведен преписка за полицейското насилие онзи ден ?

Знам, че няма такова нещо като политическо престъпление. Но за мене установяването на българската държава си е точно такова. В тъмни доби, зад до късно светещите прозорци на още окадения Партиен дом група заговорници взеха най-важните решения, които предопределиха българската политическа система. Тяхната цел бе една.единствена – да възпроизведат стария режим в новите условия, да отмерят с капкомер свободата на българските граждани, да направят така, че техните права винаги и всякога да зависят от правителството, а не от закона, да изградят „синхрон” между правителството, парламента и съдебната власт, така че да действат като едно цяло. И, както видяхте онзи ден това стана: парламентът умува как да се огради, полицията бие, а съдиите съдят по бързото производство. Е, кажете сега, че властта у нас не е едно, и то непоклатимо, цяло.

И тъкмо в това е проблема. Ще ми се младежите на площада, видят властта по друг начин. Ще ми се като интелигентни хора и като бъдещето на България, да кажат ясно на политиците, че няма такова понятие власт. Има власти. И че българските граждани трябва да излязат на улицата, за да решат веднъж за винаги този въпрос. Че България трябва да стане правова държава, в която парламентът е едно, правителството друго, а магистратите трето. Че един ден и у нас трябва да се казва власти, а не власт.

И това вече не е само задача на студентите. Те само могат да поискат ново начало.

Въпросът е ще се намерят ли вдясно политици, които ще вземат ясно решение. Не за друго, а защото партийните програми, разчетени върху статуквото вече нищо не чинят. Няма и не може да има партия в България, която ще осъществи добро управление без самата тя да бъде респектирана в достатъчна степен от ясно разделение на властите. Няма и не може да има в България партия, която да упрявлява добре без своите съграждани. И най-накрая няма как да сме граждани ние самите, ако гражданските ни права зависят от единната воля на държавата, а не единствено от Конституцията и закона, гарантирани от ясно разделение на властите.

Свършвам до тук и отивам на площада. Там управляващите отново са струпали полиция, защото се страхуват, че протестите могат да излязат извън контрол. Аз пък мисля, че ситуацията става все опасна, тъй като именно властта е извън контрол. И единственото, което ни остава е улицата.

Този път с надеждата, че утре тя ще прелее в отворени институции.