За кожата на един пенсионер

Вчера, в неделния ден, наред с постовите полицаи, ватманите и дежурните в електроснабдяването, на своето работно бе и държавният глава. Малко преди 10 часа той подписа указа и върна за ново разглеждане Закона за Държавното обществено осигуряване. С ветото си президентът се обяви срещу отмяната на щвейцарското правило при преиндексирането на пенсиите, увеличаването на сроковете за обезщетения при болест и безработица и повищаването на пенсионната възраст.
Така той изпълни дълга си и възропта срещу затягането на коланите за сметка на пенсионерите и социално слабите.
Два часа по-късно, в пресклуба на БТА, темата пак бе за колана. Но не за пенсионерския, а за този на държавата. И не за затягането му, а тъкмо обратното – за неговото разпускане. Там Николай Велков, бивш собственик на Корпоративна банка и Любомир Весов, доскорошен нейн управител продължиха своя започнат от миналата седмица разказ за внезапния възход и медийно могъщество на банката. Най-вече с държавни пари. Или по-тъчно с пари на гражданите, защото знаем учебникарското правило, че държавата няма свои.
Не е трудно да намерим връзката между двете събитията. За целта трябва да поставим на кантара две числа. От едната страна 35-те милиона, очакван ефект от пенсионната реформа през 2012-та и от друга 100-те милиона, които според бившите и управителя Корпоративна банка прибира от управлението на средно около милиард държавните пари. Вложени най-вече по разплащателни сметки.
Излиза така, че ако икономист № 1 на годината Цветан Василев реши да отдели дори една трета от печалбата си, той спокойно може да посрещне нуждите на бюджета в това отношение. А в случай, че вместо близо половината, държавата реши да вложи всичко при него, най-вероятно ще успее да осигури и заветните 700 млн лева през 2017 година.
Разбира се днее можем само да гадаем дали Корпоративна банка ще поеме грижата за българските пенсионери, така както вече го прави медийната група на Ирена Кръстева, осигурявайки им евтино проправителствено четиво.
Със сигурност ветото на президента не се отнася за едни други пари. Бели пари за черни дни, както казва народа. Те са в така наречения Сребърен фонд, създаден с постъпления от някогашните бюджетни излишъци, попълван с приходи от приватизация и концесии. С едничката цел да гарантира някой ден устойчивостта на пенсионната ни система. Парите в размер на 1,7 млд лева са в сметка на БНБ и за деветте месеца на тази година са донесли приход ... 7 млн лв. Лихва, при която един български пенсионер при, която един български би направил вложение само, ако е мъртвопиян с пари, спестени от вестниците на медиана група „Нова българска медийна група”. В случая схемата е по-сложна от тази при Корпоративна банка и крайният печеливш, този път не е банката а правителството. Дотолкова доколкото Сребърният фонд е част от държавния резерв, а, управлението му струва пари, безплатния обяд излиза под формата на печалба на БНБ, която всяка година е приход в бюджета.
Съвсем другояче, обаче стоят нещата, когато не ние гражданите давама пари на държавата, а тя иска от нас под формата на заем. Тук тя вече не е щедра и пазарната икономика е в разцвет. Само преди месец Министерството на финансите обяви търг за държавни ценни книжа с петгодишен падеж и броени часове след отварянето му го анулира, поради неизгодни оферти от страна на брокерите.
Знам, че в главата на всеки що годе оптимистично настроен човек вече пониква мисълта, а защо пък държавата и държавните предприятия не обявяват търгове, така че да си държат парите в банка, която предлага най-изгодни условия? Знам също така, че пемистът ще каже, че ще стане същото, както с обществените поръчки и ще печелят играчите, които посочат силните на деня.
Но да ви кажа, аз съм на страната на оппимиста. По една проста причина. Представете си, че всеки месец на заплата някой ви причаква по тъмното във входа, удря ви един пердах, изпразва ви джобовете, но все пак ви оставя пари за билетче, хляб и кисело мляко. Кое е най-важното в случая ? Не е ли да видите лицето му и да го разпознаете?
А знаем от приказките, че държавата е дебела е грозна. И, ако от нещо най-много се страхува, това е са очите на нейните граждани.
Най-вече на онези, очите на онези, които все ден напускат мизерията, за да се преселят в един по-добър свят.