Пламен Даракчиев

Изгубени между оригинала и фалшификата -- продължение

В част 2:

1. Случаят с президента
2. Защо прототипът на българската съдебна система не е в далечна Испания, а събира прах в проекта за Конституция на Отечествения фронт от 1946 г.
3. Още за „режима на отърсване“ и за дискомфорта на добросъвестния ваш избраник, попаднал във властта
4. За едни погрешни „изчисления“ и една "неудача", за които българските комунисти мълчат като на разпит

Вчера, на концерта в 16 часа на стълбите на Ректората студентите издигнаха чисто новия слоган: „Рециклирай системата“. И така актуализираха за трети – след 14 януари 2009 г., прословутото „смяна на системата“. Този път, обаче, в в неговия завършен вид.. Казвам завършен, заради иронията, вложена в новия лозунг. И заради асоциациите, които произтичат от нея. Няма съмнение, че така поднесена фразата вече не съдържа онзи“ опасен чар“ , който през февруари стряскаше онези, които президентът Плевнелиев нарече „мълчаливо мнозинство“. Също така, не вярвам, че ще видя смръщен университетски преподаватели при вида на лозунга. Тъкмо обратното. Той ще бъде над главите на една голяма част от тези, които тази вечер може би ще бъдат на стълбите пред Ректората.
Разгеле! Тъкмо това е темата, която захванах в предходен пост - "Изгубени между оригинала и фалшификата". В него поставих следния кардинален въпрос: дали планът от началото на 90-те е съзнателно продуциран или е плод на политически компромиси и липса на демократичен опит. От отговора на този въпрос зависи и това дали процесът на изграждане на правова държава и нов институционален ред е незавършен или пък напротив – най-сетне е настъпил краят на безкрайния български преход.

Може да се каже, че от списание „Форбс“ дадоха категоричен отговор на най-често задавания на напоследък въпрос от услужливите журналисти – посочете ми олигарсите. Челната десетка на най-влиятелните българи е свообразно потвърждение, което у нас най-често наричаме „фасадна демокрация“, а в Европа все отърсят му търсят коректен аналог от гледна точка на политическите науки.. В класацията, обявена от списанието си струва да се отбележат няколко неща. Първото е, че сред десетте най-влиятелни българи има само два политици – председателят на ПЕС и лидер на основната партия в управляващата коалиция и одиозната фигура на депутатът Делян Пеевски. Второто е масираното присъствие на крупния бизнес -- общо 7 представители. На банковите среди, на групировката ТИМ и на „Лукойл България“. Третото е името на бившият лидер на БСП Ахмед Доган, тотално потопен под бързеите на българския политически и сякаш дишаш през тръстика като същински древен славянин. Ако отчетем несъмнената свързаност между част от номинираните, можем да откроим една „колективна“ номинация, в която влизат водачът в листата – Цветан Василев (Корпоративна банка), Делян Пеевски и Ахмед Доган и Сергей Станишев. Също така едва ли има съмнение, че трябва да определим като малък спретнат колектив и тримата собственици на ТИМ, намерили място в списъка – Тихомир Митев, Иво Каменов и Марин Митев. Към тях трябва да добавим един по-малка, но влиятелна двойка – Цеков Минев и Ивайло Мутафчиев и Цеко Минев (Първа инвестиционна банка). Най-накрая можем да отделим като що-годе самостоятелен видния представител на руските имперски интереси в България и Валентин Златев („Лукойл България“).

Част 1. Моралното и рационалното основание за една хипотеза

„Според това, доколко хората, съставляващи една политическа система, са се сдружили по оправдан или съответно неоправдан начин, се увеличава или намалява стойността, която демокрацията има за тях.“ *

Робърт А. Дал

Снощи, докато студентите говореха от стълбите на Софийския университет чух повторен и преповторен техният призив за морал в политиката. Предполага се и в обществото като цяло. Разбира се, тъкмо на тях им отива максимализма и стремежа към най-доброто. По причина, че нямат горчивия опит и разочарованията зад гърба си. Чудя се как гледаме на това ние, другото поколение, чиито възторзи бяха нееднократно попарени през годините ? Дали сме готови и ние също като студентите да поискаме най-доброто ? Или пък ще си останем с идеята за по-доброто (от днешното), обърнат израз на изборът на по-малкото зло, който не спряли да правим в годините на прехода.  С други думи -- дали вече сме готови да посочим, излъчим и изберем алтернатива и в крайна сметка да поискаме друго бъдеще ? Или пък все още сме в „режим на отърсване“, както се изрази проф. Калин Янакиев в лекцията си преди няколко дни пред студентите в аудитория 272.

Въпросът съвсем не е риторичен, както може би си мислите.
--------

* Робърт Дал, „Демокрацията и нейните критици, издателство „Критика и хуманизъм“. Под оправдан или неоправдан начин, авторът има предвид дали това сдружаване е естествено или наложено от външни фактори – група хора, чужда държава и пр.

Размишления след гражданската дискусия за съдебната реформа, организирана от президента Плевнелиев

Като че ли втората дискусия бе по-оживена от предишната, която бе ориентира преди всичко към пазара и икономиката. Ако приемем, че участниците, които дойдоха в залата на Военния клуб са що-годе представителна извадка на обществото, то очевидно чувствителността по тема е стигнала пределни висоти. Бързам да кажа, че в началото взех думата и аз. Беше грешка. Или по-точно несъобразяване с по-особения и широк формат на дискусията. По тази причина ще изложа тук по-подробно моите аргументи. И по-специално защо не вярвам в еволюционното действие и фокусирането на дебата най-вече и единствено върху съдебната власт, съдебната система и състоянието на правосъдието.

Най-обсъжданият вариант за реформа в съдебната система

От нощта на 26 август 1990-та ми е останала в главата следната сцена: младо семейство с две невръстни дечица по чиито щастливи лица играят отблясъците на пожара. Мъжът пие бира с ръка върху рамото на жена си. Хлапетата (днес сигурно около 30-те) ръкопляскат възбудени. Все едно бяха на първия ред, на куклено представление. Жалко, че в този момент нямах фотоапарат. За куриоз, някъде около полунощ, пак на фона на разгорелия се пожар видях Мария и 12-годишния ми син Иво. Току-що бяха пристигнали с влака от Кърджали. По пътя чули за пожара и жена ми с практичното си чувство правилно решила, че ще бъда там.

Да си кажа правичката, в онези далечни години, като мнозина около мен, харесвах онези брадатите социалисти от края на по-миналия и началото на миналия век. Харесвах ги, защото бяха пълна противоположност на гладкообръснатите партийни другари и запъващи се по партийните форуми и носещи странните имена като Тано (Цолов), Пеко (Таков), Мако (Даков), Цола (Драгойчева) и.т.н. Също така, защото брадатите приличаха на дядо ми – повечето са свирили на цигулка, били са селски даскали и странстващи трубадури. Някои от тях даже са изхитрили да се родят в Цариград, като Константин Бозвелиев, например.

Който не храни собствена армия, ще храни чужда – гласи една древна поговорка. Днес тя вече е анахронизъм и няма българин, който да не е чувал за чл. 5 от Североатлантическия пакт и ангажимента за колективна отбрана в рамките на съюза. В ерата на високотехнологичната война, вече никой не брои “щиковете“, а ефективността на армията се оценява по интегритета на отделните родове войски, мобилността, умното командване и техническата съоръженост.

(Независима гражданска инициатива за възстановяване на демокрацията и върховенството на закона)

harta2013.eu

Протестите на десетки хиляди граждани в цялата страна бяха мотивирани от отчаяна загриженост за състоянието на държавността в България. Няма съмнение, че се намираме в дълбока криза на обществения договор и на тотално дискредитиране на държавните институции. Затова протестиращите граждани ясно и категорично изразиха своето несъгласие да продължат да наблюдават безропотно и безучастно симулацията на публичен ред и на демократични процедури. Назначаването на г-н Делян Пеевски за председател на ДАНС не беше нито случайно, нито грешка и затова доведе до кулминация на общественото възмущение и погнуса. В неговата кариера и публичен образ се синтезират всички патологични процеси, довели до унизителното и привидно безизходно положение на България днес.

Тези дни изчетох в медиите доста анализи на предизборните програми на политическите партии. Изненадан съм. Къде бе, колеги, ги намирате тези документи ? Аз не успявам. Единственият, който успях да открия и който беше що-годе в приличен вид е програмата на ДБГ. На сайта на ГЕРБ има акценти. Съвсем, ама съвсем неглиже. Като ги минеш на тъгъдък, все едно си ударил сто грама екстраст Artemisia absinthium *. Демек, забранената в началото на миналия век напитка абсент*. На страничката на социалистите, човек може да намери информационна кореспонденция от тяхна сбирка в НДК, на която Станишев излага програмните приоритети. Все пак, с малко упоритост успях да се докопам и до четиво от 16 февруари, т.г. – „Радикална промяна за демократична и социална България”. Както можете да се досетите – то не е за хора със слаби сърца. Няма програми още на сайтовете на ДПС, на Атака и на РЗС. На сайта на ДСБ пък се мъдри програмен документ в три раздела ( „ДОХОДИ, РАБОТА, СИГУРНОСТ”) с по три стъпки във всеки един от тях. Той оставя впечатлението на адаптирана приказка. В нея има точно 263 думи, както сочи моя текстови редактор. Това е положението към днешна дата. Българските политически партии съвсем са му отпуснали края. Но пък къде в закона е казано, че за да се явиш на избори, за да влезеш във властта и дори да получиш субсидия е необходимо да бизнес план… пардон програма. Но, колкото – толкова. Утре смятам да се спра по-подробно на акцентите на гражданите за европейско равнище, след това на „Радикална България „и така нататък, по реда в социологическите проучвания. ---------------- *
------

40 години от събитията в село Корница, Гоцеделчевско