Историята на една диплома

Или защо 8 декември е моят личен официален празник

Днес изтича 30-годишната давност върху най-строго пазените ми студентски тайни.

Ха.ха, студентски тайни, хайде сега – може би ще засмеете от сърце и ще си помислите, че става дума за хубава разпивка, конфети и зверско сутрешно повръщане в трамвай № 5.

Не, разбира се. Тъкмо обратното. Това е една тъмна, мрачна и почти криминална история, както започва Цветан Стоянов (чували ли сте това име?) недовършената си монография „Геният и неговия наставник”. Става дума най-вече за моя студентски гений и за всемогъщия по онова време наставник (БКП) на трудовата, на студентската и дори на свободно шляещата се в „Кравая” * младеж.

Варено яйце му е майката

И така, при първото кандидатстване - в Икономическия институт в Свищов минах метър и никой не се вгледа в документите ми. На следващата, обаче нямах този късмет. Заради прекъсване от 3 месеца

на трудовия стаж, от Софийския университет ми върнаха всичко в един голям плик. Седнах да прегледам тогавашната Наредба № 9 на Министерството на просветата и бързо ми светна, че така мога да я карам до пенсия. Така го бяха докарали, че какъвто и стаж да си, имаш ли прекъсване повече от 45 дни, не можеш да кандидатстваш. В добавка -- нещата изглеждаха зловещи с оглед на ниския успех в дипломата ми за средно образование плюс тройката по български език и литература.

През следващите 5 години продължих да задълбочавам познанията си за университетите в страната -- Велико Търново, Пловдив, София. Кандидатствах с грижливо фалшифицирани документи, подпечатани с варено яйце или пък заверени мислостиво от читалишето, в което Мария, съпругата ми, бе секретар. След седем години беззаветно четене на един академик (Пантелей Зарев), почти достигнах до неговото равнище. Изненадващо и след много перипетии през 1981 година се оказах шести от шестимата приети отслужили младежи. И то в престижния по онова време Факултет по журналистика на Софийския университет.

Разбирам най-сетне как съм се озовал във Факултета

Ха-ха, това ли било, ще попитате ехидно. Не, разбира се. Оставаше най-важното: все пак да разбера как съм се озовал там. Т.е. какво правя на шестото, избираемо място в листата ? При положение, че официално обявените са бяха само... три. Научих го в трети курс. На предколедно червено вино, край езерото „Ариана”, където по онова време бяха опънати големи шатри, пред която се въртяха на шишове печени агнета. И то от първоизточника – Иван, синът на нашия декан. Днес си мисля, че факултетското ръководство са постъпили много мъдро, премахвайки изискването за най-малко четворка на изпита по българския изпит, в който предната година Иван се бе препънал. В добавка увеличените места за прием, така че двамата се озовахме, съответно четвърти и шести. Беше мъдро, защото Иван, Хоботът, както му казвахме в онези години, изненада всички ни като стана страхотен разследващ журналисти. Бог да прости баща му, проф. Никола Рачев, за който нямам спомен да не е помогнал на някой колега, ако е имал нужда от нея. Включително и на мен.

Шансовете ми намаляват

След четири студентски празника – къде в Клуба на журналиста, къде в тогавашния гранд-хотел "София" се прехвърлих задочно и през 1985 се озовах  кореспондент на „Народна младеж” със седалище в Кърджали. Градът бе обграден с контролно-пропусквателни пунктове, по улицата се разхождаха цивилни с автомати и зрееше неприязън между оскърбените турци и незлобните, но приели линията на Партията българи. Не бих ви занимавал с това, ако пребиваването ми в него, не ме изправило пред нов проблем: последният ми изпит, т.е. дипломната работа. Бог да го прости научният ми ръководител Гемето (Георги Димитров) бе категоричен, че работа ми трябва да бъде върху печата и така наречения възродителен процес. Но по онова време, 86-87 година, вече подухваще лекия ветрец на промяната. Човек трябваше да е пълен кретен, за да напише подобна дипломна работа, а също така и да се влее във вече доста нестройните редици на Партията.

Брадат седесар сред професори със слаби сърца

Отървах кожата покрай избухването на демокрацията. Сетих се отново за дипломната работа, когато през февруари 1990 година излезе първия брой на вестник „Демокрация”. Някъде през септември си седнах на задника, прегладах подробно течението на ветника, припомних си, каквото можах от студенството, нахвърлях нещо като чернова на дипломна работа. Тъй като по онова време  вятърът ме вееше на разни места, включително и в тогавашното Велико народно събрание, натоварих със задачата по редактирането и оформянето  Марина, колежка от вестник „Дебати”, чийто издател бях по онова време.

Дойде 1991 г.. Един студен януарски ден извървях разстоянието от около 200 метра – от сградата на парламента до „Московска” 49, където и днес е Факултета по журналистика. Когато научният ми ръководител Джими Найденов ме въведе в аудитория „Каляшки”, глътнах бастуна и за малко да свърна обратно. Аудиторията бе претъпкана, а покрай стените стърчаха правостоящи. Всички те в очакване да видят развятата ми седесарска брада, както по-сетне разбрах.

Дойде време за въпросите и настъпи сюблимния момент. От някъде предаваха директно заседанието на Великото народно събрание и Кольо Ватмана настойчиво удряше по звънеца. В дъното на претъпканите банки белееха главите на червената професура. От там се надигна вече покойният доц. Митко Иванов и с потреперващ глас попита„А според тебе, другарю Даракчиев, валидни ли са трите принципи на В.И. Ленин – печатът колективен агитатор, колективен пропагандатор и колективен организатор ? "В аудиторията настъпи мъртва тишина. Мъчителна и за мен, и за професорите на задните банки, който очакваха съдбата си. Позамислих и, направих дълга пауза и докато все още никой не бе припаднал, каза „да”.Сложих си грях на душата, но между нас казано като гледам днешната ни журналистика, не му е още времето да се покайвам. Мисля, че и днес тя твърдо следва тези принципи, като разликата е тази, че може да служи на повече от една партия. Стига тя да е на власт.

Сдобивам се диплома също като тази на сина ми

Но не си мислете, че историята свърщва със шестицата, която нанесоха в студентската ми книжка до петицата по марксизъм-ленинизъм, изкована с честен труд на изпита при Иван Калчев. Дни след това отново ме завъртя шайбата и докато течаха стачки и напускания на парламента, въобще не ми беше до дипломната работа.

Когато реших след година-две да надникнах във Факултета, Цветана Ичева от учебния отдел (дано да е жива здрава) разпери ръце: айде бе...! Айде, ама следващия път!. А той бе след няколко години., когато установихме с нея, че снимката и документите ги няма. Написах нова молба, оставих снимка с вече побеляващата си брада и след като се извървяха няколко правителства, някъде 2006-та, по времето на Тройна коалиция, кацнах отново при нея. Този път, нямаше шега: 25 години след влизането ми във Факултета поех най-сетни в ръцете си заветната книжка. Съвсем новичка и дори без оценките ми по-марксизъм-ленинизъм, история на БКП и прочие там непонятни за днешния студент дисциплини. Направих опит за протестирам, настоях за автентичната диплома и съответно за оценките ми по тези предмети. Ичева щеше да припадне от смях, докато най—накрая събра сили да поясни, че междувременно е излязла наредба за отпадането на въпросните дисциплини. .

По-късно, изпълнен с гордост показах дипломата на сина ми – Иво, също възпитаник на Софийският университет. Беше си направо като неговата.

Но да не мислите, че историята приключва дотук? Сега предстои да я намеря къде съм я забугал.

Ха-ха-ха! А наздраве! На всички бивши, настоящи и бъдещи студенти.
-------------------------------------------------------------------------------------

* Доста модно по онова време заведение на ъгъла на "Фритьоф Нансен" и "Патриарх Евтимий"