Вие сте тук
Денят на оставките
Много рядко, да не кажа почти никак можем да научим за масови оставки и уволнения сред управляващото мнозинство в някоя европейска страна на запад от нас. И то оставки и уволнения не в едно министерство или ведомство, а в няколко сектора – обществен ред, социално осигуряване, транспорт, енергетика, образование и икономика. У нас, обаче подобни катаклизми са в реда на нещата. Нещо подобно наблюдавахме преди половин век, когато задължително в 20 часа, преди „По света и у нас” говорителят Игнатиев с неподражаем глас четеше имената на освободените и съответно назначените нови отговорни друга в партийното и държавно ръководство на страната.
От гледна на точка на вечността, т.е. на вечния български преход,, избуяването на стари практики едва ли ще изненада някого.
И все пак, без изненади няма да мине. Лесно можем да се досетим какви, ако прокараме паралела между „оздравителните” промени, които отвреме-навреме ни сервираше Тодор Живков, с тези на неговия последовател и ученик днешният български премиер Бойко Борисов. Най-важната и съществена разлика е, че правешкият хитрец притежаваше държавата в пълния и обем, барабар с икономиката, културата и науката. Това му позволяваше да маневрира в собствената си партия, да изпраща на заточение бивши партийни величия в далечни посолства или просто да ги пенсионира със всички екстри, произтичащи от този статут.
Днешният пръв партиен и държавен ръководител, обаче няма тези възможности. И по тази причина най- често сваленият министър или висш чиновник потъва в политическото небитие с всички рискове, произтичащи от това.
Но какво значение има това, може би се питате в този момент? Никакво, разбира се, в случай, че тези събития ставаха в някоя друга европейска страна. Там просто настъпват вътрещни размествания и пренареждане на позициите на играчите вътре в управляващата партия. В България, обаче, в страната шуробаджанащината и корупцията, едно уволнение е много повече от освобождаване на висш чиновник или политическа фигури. Последиците от него надхвърлят мащабите на управляващата партия. Най-често то е премахване на ключова фигура, която наред с официалното ведомство оглавява и така да се каже паралелно такова. И подобна промяна обикновено нарушава изграденото разновесие в двете структури – официална и паралелна, предизвика дълбоки брожения и стремеж към възстановяване на статуквото с нови или стари лица. И, разбира се, винаги става дума за пари. Много пари.
Но тъкмо подобни процеси на преструктуриране на интересите са най-рисковия фактор за управляващите.
Прелегимирането на клониговата организация в българските ведомства не е лесна работа. Колкото и усилия да влага премиерът, за да балансира интереси, недоволни и ощетени инвеститори в схемите винаги ще има. По законите на пазара, по-малка или по-голяма част от тях излизат на дълги позиции и преориентират интересите си към дългосрочно залагане.
Иначе откъде ще дойдат парите за предизборната кампания на следващите управляващи?