Разумният избор на дясното

Вчера в зала „Форум“ на бул. „Стамболийски“ се състоя дискусия на тема „Несъстоялият се преход и предизвикателството пред дясното“. Основният доклад беше на Иван Груйкин, председател на Инициативния комитет за учредяване на политическа партия „Справедливост“. Другото основно изказване бе моето, което публикувам по-долу. Сред стотината участници имаше и доста хора, минали през стъргата на прехода, така че се получи интересна дискусия по въпроса дали той е приключил или не. Получих една интересна реплика от залата от Юли Павлов, която не мога да не цитирам: „Мачът свърши и резултатът не може да се оспорва.“ По-долу следва пълният текст на изказването ми.
--------------------
Когато днес говорим за кризата в дясното най-често отнасяме проблемът към самото него, към недостига на идеи и капацитет, към неспособността му да се еманципира от лидерското, към невъзможността да се структура по начин, който да му осигури жизненост и приемственост.
С това искам да кажа, че у всички нас, не изключвам себе си, съществува склонност да подценявамe трайния политически контекст, в който се намира същото това дясно.
Винаги съм се питал откъде идва тази наша склонност ? Как така от една страна се съгласяваме бързо, че комунистите са трансформирали политическата си власт в икономическа, от друга казваме ние градим партия на десните хора? Т.е. на хората, които са взели съдбата си в ръцете и са гръбнака на същата тази икономика. Как така сме склонни да изпишем в програмни документи, че искаме да върнем властта на гражданите, а сме готови да наредим в вътре в програмата модерното „политики“, насочени към различните сектори ? С кого ще правим тези „политики“ -- с партийният актив или със същите тези натикани в ъгъла граждани?

Как така от една страна твърдим, че преходът е приключил, както направи един виден лидер от старата десница преди десетина години в списание „Разум“, а няколко години по-късно изричаме определението „фасадна демокрация“ /същият лидер/? Мога да продължа още с примерите, но въпросът остава: откъде наистина идва това раздвоение, откъде тази огромна разлика между говорене и действия, между идеи и реалност. Защо в неформалния разговор сме склонни да обсъдим въпроса за политическата среда, а на партийните форуми сръчно развиваме идеологемата за добро управление?
-------------------------
В чисто човешки план, без да визирам никого в залата, аз се питам:
не действа ли и дълбоко в нас един защитен механизъм ? Не се ли изправяме пред прекалено голям проблем, изискващ от нас, равносметка, свръхусилия и дори покаяние ? И в крайна сметка не е ли нормална тази вътрешна колизия ? Та това е животът ни – минахме през улицата, бяхме на барикадите,през конгресните зали, бяхме във властта, борихме се за влизането на страната в ЕС. Само че от другата страна на кантара е днешния ден: премиер, за когото пример в политиката е Тодор Живков, президент –ченге, никому неизвестни герои на нашето време – цецки, цецовци, фидоски, продажни медии, продажно правосъдие, смазваща държава, безконтролен елит, обезверени граждани. И има предостатъчно наши някогашни избиратели, които казват, че това е резултатът от прехода.
Какъв е нашият отговор на реалността? Какво можем да кажем на хората, които все още ни изслушват, но накрая винаги питат многозначително – няма ли да станете и вие като тях? Какво бихте отговорили вие ? Няма, защото сме добри и дори по-добри? Вече няма да мине. У онези, които наричаме обикновени хора има необикновен здрав разум, една здрава интуиция, която сочи, че човекът си е човек, но властта е по-силна от него. Че законът винаги в краката на силния. Че хлябът днес е по-сигурното от свободата утре. Че единствената промяна в сравнение вчера е, че днес не привилегиите пораждат властта, а самата власт поражда привилегиите
Ще кажете, че може би имаме още един шанс, ако им поставим въпроса така: искаме вашия глас, за да променим самата власт. Добре. Но тъкмо тук е проблемът. В момента, в който застанем честно пред тях, те непремено ще попитат такива стари муцуни като мен, като вас, като всички които са минали по дългия път: а какво правихте досега, защо ручахме жабетата, защо бяхме по улиците, защо ви избирахме на всички възможни високи постове в държавата.
Чува сте сте го много пъти, сигурен съм. Има ли по-труден въпрос от този?
Далеч съм от мисълта да зачертавам живота и усилията на всеки от нас. Или пък постигнатото по пътя към Европейския съюз и НАТО. Смятам, че обаче, че сме вървяли напред повече със сърце, отколкото с разум. Никой не може да ни отнеме постигнатото и придобития опит. Но заедно с това казвам: никой не може да отговаря вместо нас , ако ни е подкрепял през годините, а днес не вижда надежда пред себе си.
-------------------
Но въпросът дали преходът е приключил не е само личен въпрос. Той има и своя обществена проекция в онова, което днес по инерция наричаме дясно пространство. Вижте му ценностите – всичко е нормално, дори модерно, вижте му програмите и декларациите – също модерно, дори постмодерно. Само дето не сме Холандия, нито дори Чехия, а патриархална държава, в която властта поражда правото, а обществото е подоотчетно на държавата. И всичко се обръща наопаки. И ценностите също са с краката нагоре – вие пишете солидарност, хората казват грабеж, вие пишете справедливост, хората казват беззаконие, вие пишете свобода, но те ще ви посочат най-свободния в държавата – Ахмед Доган. И от тук нататък -- същият дискомфорт: от една страна се зъбим на комунистите, говорим за фундаментални пороци в обществото, от друга чинно спазваме правилата. От една страна настойчиво призоваме гражданите да гласуват на изборите, от друга страна услужливо забравяме, че гражданите не са господин за един ден.
Ето, затова си отива старата десница. Защото хората не искат лицемерие и двойна игра, а ясна оценка на случилото и ясни идеи и как ще се поправи стореното. Вкопчили се постмодерното , в идеологемата за добро управление или по скоро в миналото, лидерите на старата десница са слепи и глухи за най-важното, жизненоважното за тяхното оцеляване. В общество, в което хората употребяват понятието власт в единствено число, а патриархалното е отменило индивидуалната свобода и политическото участие , няма място за десницата. Има място и широко поле за действие за нейнитенай-върли врагове – комунисти, левичари, популисти.
Ние от „Справедливост“ казваме, че основното, което ни отличава от старата десница е, твърдението, че преходът не е приключил. Твърдим го уверено, защото имаме примера на другите източноевропейски страни, където резултатът бе правова държава, в цялото измерение на понятието.
----------------------
Но това наше твърдение ни изправя пред проблем, пред които би се изправила всяка друга нова политическа партия. И той е: как от една страна да оспорим статуквото, а от друга да следваме логиката на политическия процес, такъв какъвто е той в понастоящем. Въпросът не е без основание, защото имаме красноречиви примери в това отношение. Например, ДСБ с неговата доста радикална заявка за реформи при учредяването, с неговия граждански характер в началото и постепенна затихване и вписване в политическото статукво. Друг ярък пример е партията на Яни Янев, ако се абстрахираме от личността му. И той издигна платформа за съдебна реформа и децентрализация, но фиксирането във ВНС и революционния му порив, очевидно не носят този резултат, какъвто може би са очаквали британските консерватори. Не трудно да забележим и практиката го показва, че идеите за промяна трябва трябва да бъдат реалистични, че революционното не е опция към гражданите, че в крайна сметка, смесването на идеята за социален преврат и за добро управление, лесно се маргинализират или пък раждат лицемерие, замаскирано под лозунги от типа на „нов морал в политиката“.
------------------------
Ето защо, този въпрос стои и пред нас и пред всяка нова партия, която има претенция за дясното. Разбира се, че и ние сме за ВНС, което някой ден отмени само себе си и да продължим по-нататък като нормални хора. Но заедно с това си даваме сметка, че еднозначно и бързо решение по пътя напред няма да има. Наясно сме, че големите промени идват или с улични бунтове или чрез преговори. Наясно сме също така че в обществото има достатъчно натрупана умора, че има сериозни признаци на делегитимация на държавността, че има криза в партиите, че има проблем с етносите, че иде нов популизъм. Ето защо за нас основното средство е диалогът. Диалогът с всички онези, които са наясно накъде отива България след Бойко, както казва Иван в една своя статия. За да водиш диалог, обаче трябва да си наясно с три неща: какво се е случило, да имаш идеи как да го поправиш, тези идеи да са реалистични и приложими. И най-важното: къде е корена на злото, кое е онова, което възпроизвежда всекидневно социализъм, апатия и безсилия на хората. Кои са механизмите на обезвластяването, какви са начините да ги върнем в управлението. Защото в крайна сметка няма дясна партия, която би могла да управлява страната без своите граждани.
Някой може да попита: а с кого ще разговаряме? Със старите играчи, с комунистите, с милиционери на Бойко, с агент Сава и с партията ме, с бъдещата партия на агент Гоце ? Аз обаче питам преди това: имаме ли какво да сложим на масата, наясно ли сме с най-главното, което трябва да се случи, проверили ли сме го в обществото, спечелили сме хора, които да ни подкрепят? Защото моето дълбоко убеждение, че хора без идеи, без ясна позиция, без последователност, без визия за бъдещето нямат шанс нито на улицата, нито на масата за преговори.
Ако сме наясно със себе си, ако имаме подкрепа в обществото, ако сме силни, можем да преговаряме. Не за съвместно управление, не за безпринципни коалиции, а фундаментални промени в политическата система, които изискват широк консенсус и не могат да бъдат предмет на една или друга политическа идея или идеология.

-------
В основата на нашата програми са две ключови реформи: реформа в съдебната и в правоохранителната система и цялостна промяна във философията на управлението на страната.
С първото трябва да бъде възстановено върховенството на закона, с второто трябва да тръгнем по пътя на влиятелното общество, а не влиятелното правителство. Съдебната реформа трябва да възстанови едно от фундаменталните права на гражданите в правоватата държава – равенството пред закона. Реформата в управлението трябва да премахне наследеното от комунизма свръхрегулиране, централизация и преразпределение и да прехвърли властта от бюрократите към гражданите. (Тук горе долу цитирам една известна Резолюция 1096 на ПАСЕ за мерките за разрушаването на наследството на бившите комунистически тоталитарни системи.)
Няма да се спирам на тях, само ще отбележа, че те са по-подробно развити в нашата програмна декларация, а съвсем скоро ще ги видите и в по-конкретен вид в програмата ни.
Но нека да се върнем на въпроса за дясното. Има реформи в нашата програма, за които ние не се наемаме да твърдим, че са десни по характер. Да, реформата в осигурителните системи, личната отговорност и преминаването на към капитало-натрупващи схеми по същество е дясно действие.
Но установяването на върховенството на закона – е ли дясна реформа?
Несъмнено то е в полза на дясното, на инициативните, на порядъчните, но само по себе си е достояние на всички български граждани.
Тъкмо по тази причина, по причина, че една част от нашето предложение надхвърля партийната идеология, ние не сме склонни да влезем изцяло в руслото на професионалната политика и да приемем безрезервно идеята за добро управление. Добро управление, някак си неутрално и независимо от състоянието на инвидуалната свобода, от върховенството на закона и политическото участие.
Ако считаме, че доброто управление е невъзможно без промени, които засягат самите основи на демократичното общество и държавата, то ние не можем да останем само и единствено политици. Има такива периоди в историята на народите, когато политическото и гражданското се смесват.
Периоди, в които съзнаваме, че професионалното в политиката изглежда нелепо и паркетно, ако гражданското , ако исконното, индивидуалната свобода и ценностите не могат да бъдат реабилитирани и припознати от всички.
Ето защо, придържането към гражданското, съзнанието, че политическото не е достатъчно, че ще трябва да търсим широк диалог и консенсус, за промени, които надхвърлят хоризонта, на която и да е партия, е нашият единствен шанс днес.
Разумният избор на дясното е не да се пребори за своето оцеляване, а да заложи на такива промени, които да гарантират индивидуалните свободи, да въвлекат гражданите в управлението, да гарантират конкуренцията на идеи, избор на гражданите.
Но това, може би ще кажете, може би ще поискат и хора с леви с убеждения?
Дай, боже, казваме ние! Стига да е също като нас с ясна оценка на комунистическия минало.
И с това, което преживяхме и с наследеното и в днешната политическа действителност.