По път ІІ 59, край хълмовете, богати на магарета и по-нататък – част І

историко-политически пътепис

По пътя за Крумовград почти не усещаме завоите. Заслугата е на тежичкия и поради това устойчив миниван „Опел”, управляван от собственика му д-р Иван Колчаков. Този малък комфорт ни позволява да следим полегатите склонове на Източните Родопи. Водачът прави опит за сравнение със Западните Родопи и ме стряска с едно неочаквано определение – д о с т ъ п н и. Малко по-късно, благодарение на въпросите на Марги, жена ми, става ясно, че екскметът на Пазарджик има по-професионален поглед към планината. Поглед на човек, който често броди из нея в камуфлажно облекло и пушка през рамо.

Но на този етап определението ми харесва. Не за друго, а защото съм живял по тези краища. И знам, че освен планината тук  достъпни са и хората. Дори и тези седемдесет-осемгодишни старци, които не разбират какво им говориш, но кротко се усмихват и отговарят, когато преминеш към езика на жестовете. Нося в паметта си и тях, и низите с тютюн, и „хълмовете.. , богати на магарета, на синове магарешки”, както казва големият перуански поет Сесар Валйехо. И тук, както в Перу, магарето е символ. И никога, никъде по света не е имало толкова много изоставени, ревящи по хълмовете магарета, колкото през далечната 1989 година. Докато стопаните им с бохчи и картонени куфари, плачейки, бързаха към Капитан Андреево.?
Единственото недостъпно нещо по онова време бе властта. Властта на Партията. И, разбира се, нейното всевластно по тези краища икономическо обединение „Булгартабак”.
Имам дълъг спор с това предприятие и десетки изписани бележници. Финалът бе тъкмо в Крумовград. Припомням си го и разказвам на спътниците си как в пристъп на бащинско благодушие към палавата младеж ЦК на БКП остави материала ми за своеволието на крумовградските кооператори да излезе по страниците на „Народна младеж”. Ден по-късно в кореспондентския ми офис в Кърджали неочаквано позвъниха от кабинета на тогавашния генерален директор Марин Ядков. „Кой си ти бе, момче?” – попита с гневен глас генералният другар. Не успях да му отговоря. Година-две по-късно, когато преминах на свободна практика, разбрах кой съм: човекът, който клевети НРБ във вражеските радиостанции. А от днешна гледна точка историята бе повече забавна, отколкото героична. По предложение на председателя на местното АПК, Карагяуров, общото събрание бе взело решение да напусне националния съюз на АПК-атата.
Но това е вече история. Моя, на вече пенсионирания тукашен бунтар Карагяуров, на някогашния окръжен гаулайтер Георги Танев, на покойния главен редактор на „Народна младеж” Валентин Даневски, на тукашните тютюнопроизводители, на техните роднини, изселили се в Турция. Не е история обаче за родената през 70-те Севинч Хюсеин от Сдружение „Заедно”, нито пък за Маргарита Топалова от другото сдружение „Надежда”. Просто, защото са друго поколение.

Граничният кльон край Ивайловград си го има още. Мините -- слава богу -- не!

Поколение, което вече не преминавапрез три контролно-пропусквателни пункта преди да стигне Крумовград. Нито пък става преди изгрев слънце, за да поеме към тютюневите ниви. Тъкмо по тяхна покана и на още едно сдружение – „Хармония” идваме с народния представител Иван Колчаков. Най-общо казано, ще си говорим за местната власт и местното самоуправление. Тема хем актуална, хем непозната. Актуална, защото можем да я започнем още с пътя, по който влизаме в градчето –  ІІ 59. Път, чийто собственик е българското правителство, а спрените за него евросредства – най-вероятно на тукашните граждани. Непозната, защото трябва много да внимаваме.И да избягваме понятието с у б с и д и а р н о с т, какъвто съвет се изхитри да отправи към делегатите един от ораторите на конференцията на СДС в Търново.
Офисът на трите сдружения е общ и е в центъра на Крумовград. Две от стените на просторното помощение са буквално покрити от снимки – фотосесии от десетки срещи и дискусии с писатели, артисти, музиканти, политици. Някои от тях- даже от странство. Тук е кажи-речи целият културен и дори политически живот на общината от началото на годината. Но това е едната страна на нещата. От другата е общината,            

Хотел "Виа", в който отседнахме

по-конкретно администрацията. Здраво залостена, както за сдруженията, така май изобщо за тукашните граждани. Бързо схващам, че в градчето пак има само една партия. И че тя е също толкова грижовна за своите кадри. И дори по-малко лицемерна от предишната, тъй като сред общинските служители безпартийни няма. И „Булгартабак”, макар и малко по-различен – пак си е тук. И партийният стопанин Ахмед Доган – също.

                                  Кърджали- Крумовград, 2-3 август 2008 год. -----------------------------
? Има обаче нещо, за което и до ден днешен се чудя. По каква причина другарите пропуснаха магаретата. И те си останаха със звучните турски имена – Мустафа, Сали, Юмер и.т.н.