Любов необяснима ІV

Или защо няма драма на местните избори
Впечатлен съм от красивата загуба на десните партии в София. Постигнаха я обединени, при наличието на силен кандидат, издържана платформа и много добра кампания. Бяха нещо като бразилци в този скучноват и дори предизвестен турнир, ако ми бъде позволена тази футболна аналогия. ­За онзи, обаче, който познава правилата на играта, нещата изглеждаха нелепо. Не за друго, а защото няма как да показваш тънкости, умения, професионализъм на терен, който очевидно и изначално е разчертан не за футбол, а за ръгби.

Наясно ли бяха в това отношение лидерите на десните партии ? Съмнявам се.

Какъвто закона, такъв и кмета

Но дори те да са забравили какво пише в партийните им програми, дори да смятат, че местното самоуправление не е кой знае какъв проблем ?, едва ли бе толкова трудно да стигнат до истината. Ако не за страната като цяло, то поне за София. Достатъчно бе да си опитат да си представят как би изпълнявал програмата си Мартин Заимов, ако бе станало чудото. Как би се чувствал и какво би направил един модерно скроен човек, оглавил община с население милион и половина, управлявани от дълбоко корумпирана и неефективна администрация. Най-вероятно не след дълго един нормален кмет би стигнал до изводът, че мисията е невъзможна и:

че няма как с дистанционното от „Московска” 61 да кърпиш дупки, да асфалтираш улици, да вдигаш боклук, да хигиенизираш градинки и пр. и пр. по кварталите и махалите на големия град;

че не в кабинетите на „Московска”, а в съответния район трябва да се прецени колко и какви пари му трябват. И че там трябва да трябва да влизат част от данъците и таксите, а не да се разпределят по усмотрение пак на „Московска”;

че кметът и местни съветници трябва да поемат грижата, както за общинската собственост на територията на района, така и за инфраструктурата и за чистота;

че те трябва да подписват договори за публично-частно партньорство, а не да чакат твоето височайшето разрешение;

че те трябва да поемат своята отговорност /включително и на изборите/ за местните дела в района с изключение на градския транспорт, метрото, водоснабдяването,, здравеопозването, както и за някои други общи градски дейности;

че в крайна сметка субсидиарността не е евроукрашение за партийни платформи, а практика във всички големи европейски градове. От които София е, естествено крещящо изключение.

Ето това е така нареченото статукво. Статукво, което винаги ще поражда нездрави интереси и икономически мнозинства в Столичния съвет. Статукво, което изисква или отново Софиянски ? или военна дисциплина, т.е. генерал. И, макар и с горчивина, трябва да призная, че за 1,5 милионна община, която се администрира открай до край, най-подходящото е генерал-лейтенант Бойко Борисов. Това е и законът. Излят, съгласно манталитета и способностите на новия стар кмет. И на много други като него по различните краища на родината ни.

Колективизацията се завръша

Имах възможността по време преди и по време кампанията да споделя някои мисли за особеностите на местното самоуправление у нас. Самоуправление, възникнало по време на Възраждането около църквата, а по време на комунистическия режим прекроено основно и прегрупирано около ТКЗСТ-та и съответно аграрно-промишлените комплекси. Последните избори показаха, че този своеобразен аграрно-кооперативен модел работи. Точно като някогашния модел в ТКЗС-та, където съответния идеална част от собствеността, гласуваш за управителен съвет и забравяш за проблемите. И за идеалната си част, разбира се. Въпрос на време, т.е. на още едни избори е този модел да превърне българските общини в трайни политически кооперативи. И както се казва процесът на колективизация на местното самоуправление да бъде окончателно завършен.

За любовта между гражданите и тяхното политическо представителство

Но, ако десницата е сляпа за това, което става в българските общини, същото не може да се каже за гражданите. Най-вече за тези, които не гласуват. Разбира се, тяхната погнуса не е само от формалното и вече мутризиращо се местно самоуправление. Тя е и от партиите, които независимо от гръмките си изявления, че „политическата система и в криза” или че имаме „олигархичен модел на управление”, продължават да тичат назад-напред пред опустелите трибуни. И защо ли си толкова години се надяваме, че ако имаме по дефиниция обезвластени граждани, като по някакво чудо ще ще появи тяхно овластено политическо представителство. Както казваше някога през седемдесетте години последният пазарджишки поет-декадент ?, с профил на Волтер, изискан френски и омачкан шлифер: „ И там, където нас със теб ни няма, аз знам не ще се разиграва драма”.Да, дори и драма нямаше. Нали чухте на пресконференциите – победени няма.
———————————————
? Така мислеха те и за съдебната власт през 1997-2001 год.
? Т.е., играчът и балансьорът между политико-икономическите кооперативи
? Стефан Чавдаров – Чафето, почитател и преводач на така наречените прокълнати поети, приятел на Антон Куманов – Замбов и част от крехката софийска бохема през 50-те на миналия век