Неволята на гражданите и волята на управниците или за това къде се случват нещата

Революционер по неволя. Така Асен Георгиев определи блогъра Михаил Бозгунов около перипетиите му с МВР. Хареса ми това определение. Може би, защото през годините видях много такива хора. Интелигентни, порядъчниq дори понякога смирени и християни по душа. Сигурно и вие познавате много от тях. Най-вероятно те не биха били толкова смели в друга сфера на човешката дейност. Но в качеството им на граждани, в уречения ден и на определеното място, неволята ги призоваваше. И те се появяха. Проклинаха червената напаст /бог да я прости, Блага Димитрова ! /. Пишеха гневни писма /като Ани Илков, например – „Сбъркали сте километъра, комуняги!/. Отнасяха палките /като групата ученици от Испанската гимназия в нощта на 11 януари 1996-та/. Спомням си дори за един приятел, който в това отношение е класически пример. Казва се Стефан Райчев. И него през зимата на 1997 година го завъртя неволята. Така го засили, че за няколко месеца от авиодиспечер в кулата на летище София се озова ръководител на мащабна стачна акция, простряла се от пристанищата до Националната телевизия. Стачката успя, ние – не съвсем, но после никой не си спомни за него. Въобще, дал господ такива хора през годините – знайни и незнайни. Защото никой от нас не знае, колко далеч може да го отведе чувството му за лично достойнство. .

И ако някъде на запад от нас, много често гражданската проява не само създава прецедент, но също така разтърсва институциите и прелива в писаните норми на обществото, то тук не е така. Както по времето на комунистическия режим, така и сега управниците държат на своето изключително право да създават нормата и закона по свой образ и по свое усмотрение.* Ако беше обратното, най-вероятно един министър на вътрешните работи отдавна щеше да е предложил промяна в Закона за събранията, митингите и манифестациите. Промяна, която да допусне в определени случаи и разбира се да очертае в някакви рамки спонтанните демонстрации, с които изобилства съвремието ни.

Най-малкото, за да бъдат мерени с еднакъв аршин българските граждани. И тези, които блокираха Орлов мост преди две седмици, и онези с таксиметровите автомобили, които обсадиха парламента преди няколко месеца.
————————————

* Както е известно в страните, в които хора с биографията на Румен Петков никога не стават министри, правото, законът, нормата следват случващото се в обществото, а не онова в главата на бюрократа.