Малко объркване на понятията или неосъзната морална отговорност

Приписка по едно интервю на Огнян Минчев на страниците на седмичника “Гласове”, бр. 11, 16-22 март

Ето, че блогът ми е вече е готов. Готов съм и аз, в смисъл, че вече съм в състояние да го администрирам сам. Съжалявам за това, че нещата се проточиха във времето, но част от проблемите не бяха по моя вина. Разчитам на известно снизхождение от ваша страна. Ето и един от постингите, които не успях да пусна миналата седмица.

Харесвам и чета редовно вестникът на Явор Дачков. Най-сетне един добре направен, смислен политически седмичник. Макар че на определението п о л и т и ч е с к и главният редактор най-вероятно би възразил. Сигурно на свой ред и аз като читател бих могъл бих имал някои забележки. Най-малкото, заради тенденциозната препечатка на Валерия Велева на интервюто и с Георги Константинов. Аз специално не видях в него нито нито една причина, поради която да оттегля моралната си подкрепа за неговата кандидатура, но това е друг въпрос.

В случая моето намерение е да ви запозная с една от приписките, които направих в белите полета на обширното интервю на фолиото под заглавие “В настоящата си форма и СДС, и ДСБ имат затихващи функции”. Въпросите са на Явор Дачков, а отговорите на политологът Огнян Минчев. Темата — в доста широк диапазон. Изнесена още в подзаглавието — за бъдещето на двете десни формации, европейската десница, амбивалентността на проекта ГЕРБ и бъдещето на тройната коалиция. Човек би се съгласил с много неща в това интервю. Би приел дори прозиращото между редовете малко странно съчетание между гняв и аналитичност. Има нещо, обаче, което ме кара да мисля, че освен политиците вдясно и българските политолози имат нужда от известна преоценка и дори покаяние. Става дума за ключов абзац в интервюто, който ще си позволя да цитирам по-обстойно. На въпрос на Дачков, отнасящ до неособено обнадеждаващите социологическите проучвания за предстоящите избори за евродепутати, Огнян Минчев добавя следното:

– През 2001 г. българската демократична общност допусна реванш на посткомунистическата олигархия, оглавен от популисткия проект на завърналия се “по предназначение” бивш цар. Политическата система бе сменена радикално — от система на гражданско представителство тя се превърна в система за олихаргичен контрол на политико-икономическото задкулисие, което вади на сцената поредица от безпринципни коалиции, поддържащи олигархията на власт. /курсив мой / Тази промяна превърна българските демократи и тяхното политическо представителство в маргинали. Лидерите на СДС и ДСБ носят тежка отговорност за това състояние на нещата. Те управляваха без да ги е грижа за подкрепата на българските граждани, което се отрази в масирана корупция и стил на политическа надменност. Те наивно допуснаха бившия цар в страната, глупаво флиртуваха с него, преди той да ги изхвърли от политиката. Още като президент, днешният лидер на СДС осъществи знакова предателство спрямо своите привърженици като ритуално се самоунижи пред Кобурга с есето за “разбитите авари”. Лидерът на ДСБ разцепи остатъчната част от СДС, за да си създаде собствена — лидерска, партия. За хора като Софиянски изобщо и не искам да говоря… Десните лидери превърнаха враждата и личната си непоносимост помежду си в цел и смисъл на водената от тях политика. От тук нататък, както и вие казвате, резултатите говорят сами за себе си.”

Не бих ви занимавал с тази теза на Огнян Минчев, ако и други негови колеги, като Евгени Дайнов не са я застъпвали през годините. Разбира се, с някои нюански. Грубо казано тезата е: имахме си гражданско общество, политическа система, демократични порядки, но допуснахме 2001-ва. С други думи допуснахме тази радикална смяна на политическата система, за която говори по-горе политологът. Има, обаче и друго мнение по въпроса. В популярен вид, то е изразено в един виц от края на миналия век. Нещо от рода: кой е най-дългия виц /въпрос/, комунистите си отиват, но един по един /отговор/. Иначе казано, каквото и да говорят политиците и политолозите отдясно, хората си знаят все едно и също: те никога не са си отивали. Ами и аз така мисля. И ако бях на мястото на Явор Дачков бих задал няколко уточняващи въпроса:

– Какво наричате политическа система или каква е разликата между политическа система и управление, та било то и най-доброто, което сме имали досега ?

– От кога датира съвременната българска политическа и кои са авторите на нейната кодификация в Основния закон на страната ?

– Вярно ли е, най-характерното за тази система е, че тя по дефиниция ограничава възможностите на гражданите за участие в управлението, а така също и за граждански контрол върху институциите ?

– Била ли е някога припозната тази политическа система от българските граждани, ако приемем определението на Макс Вебер и ключовия момент в него, че нейната легитимност е функция наличието или отсъствието на доверие от страна на гражданите ?

– Защо днес говорим за демократичен дефицит в институциите и, например, каква е тази политическа система, в която магистратите на практика са част от висшия държавен апарат ?

Ако политологът даде верните отговори на тези въпроси, в което не се съмнявам, то неща идват на мястото си. Политическата система, както тогава, така и днес си е все същата. Онази политическа система, която в началото на прехода СДС и демократичната общност не приеха. И то по най-радикалния начин — изтегляйки своето представителство в парламента. Днес авторите на системата си я ремонтират в парламенти сами. И затварят и малкото останало пространство за свободна воля, гражданско действие и граждански контрол. За нас остават изводът. А именно, че рамките на тази политическа система овластени граждани, десните партии и десният проект е обречен. Нито едно тяхно надигане, както през зимата на 1997 година, нито една кауза /например ЕС/ не може да замести ОДС пропусна времето за радикална политическа реформа и за връщане на гражданите в управлението. За което Огнян Минчев, разбира се, не носи отговорност.

Освен морална, надявам се.