Надясно и кръгом

Малко размисъл за „деполитизитираните” десни управленски програми

Както споменах в края на предишния постинг, управленската програма на ГЕРБ е пронизана от идеята за прелегитимиране на политическата система посредством едно добро и дори реформаторско управление. Винаги съм смятал тази идея за несъстоятелна. Днес вече я намирам за опасна. По две причини. Първата е, че евентуален неуспех или дори при нейното посредствено прилагане провалът вече не може да бъде смекчен от значими исторически събития. Каквото бе, например приемането на България в Европейския съюз. Другата е, че опитът да бъдат прокарани пропазарни идеи без отчитане на политическия контекст може да компроментира за дълго какъвто и да е десен проект за развитието на страната.

Няма да бъде несправедливо, ако припиша тази идея единствено на ГЕРБ. Дълго, много дълго време тя доминираше визията и съответно политическите действия на традиционната десница. Отказът от политическата реформа по същество бе заложен още от първото правителство на СДС през 1991-1992 година. И то броени месеци след радикалното отхвърляне на наложената от бившата комунистическа партия Конституция и напускането на парламента от групата на 39-те. За краткото време, през което просъществува, първото демократично правителство се съсредоточи върху икономическата реформа, връщането на земята и външнополитическата реабилитация на България. Разбира се, такива бяха реалносттите, свързани най-вече с изборните резултати и крехкото мнозинство в парламента. Неприятното в случая бе, че темата за властта ? като такава излезе от обществения дебат. И то за години напред. Политическото говорене и политическото действие се сведе до осъждане на комунистическите практики и рецидивите от времето на режима.

Грандиозният провал на бившата комунистическа партия в средата на 90-те години откри повторен шанс за политическа реформа. ОДС се яви на изборите през пролетта на 1997 година с една впечатляваща и разгърната управленска програма – „България 2001”. Акцентите в тази наистина реформаторска програма бяха отново върху икономиката, реформите в социалната сфера, в държавната администрация. Разбира се пред скоби трябва да бъдат изведени приватизацията и подготовката на България за членство в ЕС. В голяма степен правителството на Иван Костов осъществи тази програма. Политическата реформа, обаче твърдо не беше в неговите планове. По неизвестни за мен причини кабинетът и мнозинството в парламента не проявиха никакъв интерес по отношение на реформите в съдебната власт като цяло, в правоохранителната и правораздавателната сфера и в местното самоуправление. Избирателната система остана такава, каквато я наложи червеното мнозинство във Великото народно събрание. Със сигурност бездействието в тази посока трябва да бъде добавено към иначе справедливия упрек за несъстоялата се реформа на службите за сигурност и отварянето на архивите на ДС.

Скоро след идването на Симеон Сакс-Кобургготски, докато анализаторите отдясно се вайкаха, че политическата система е подменена, Европейската комисия направи плах опит за ревизия на вече признатите за България политически критерии от Копенхаген. Политическата реформа, обаче отново не се състоя. И кабинетът на Сакс-Кобургготски, и следващото правителство, оглавено от Сергей Станишев дадоха достоен отпор на исканията от ЕС за структурна реформа в съдебната власт, а така също и на по-малко настоятелните призиви за промени в местното самоуправление. ? С козметични промени в Конституцията бившата комунистическа партия с помощта на коалиционните партньори успя да наложи окончателно вижданията си от началото на прехода. За съдебната система като част държавния апарат, а за местното самоуправление като продължение на централната власт.

Днес наличието на зависима съдебна власт и на администрирано от центъра местно самоуправление са най-пряката индикация, че в България не бяха изпълнени едни от най-важните препоръки, заложени в известната резолюция 1096/96 на ПАСЕ. Комунистическото институционално наследство не само остана непокътнато, но то е и главната причина за огромната корупция, за срастването на организираната престъпност с политическата класа и в крайна сметка за прогресиращото недоверие към политическата система у нас като цяло.

Макар и със закъснение, вече разделената десница поиска радикална реформа в правосъдието и в местното самоуправление. Напоследък СДС, или поне неговия лидер, поставя все по-остро въпроса за избирателната система и за нов баланс между законодателната и изпълнителната власт. За съжаление тези виждания все още не са изведени като предусловие не само нормализация на политическия живот у нас, но и за ефективни пазарни реформи. Нещо повече, влиятелни среди в десницата не бързат с равносметката в това отношение. И това се видя особено ясно на неотдавнашната кръгла маса в НДК по случай 18-годишнината от създаването на СДС. Нито един от ораторите /президентите Желю Желев и Петър Стоянов, експредседателите Филип Димитров и Надежда Михайлова, Александър Йорданов, Александър Божков и пр./ не изведе на преден план политическата реформа. Акцентът бе изцяло върху заслугите на синята партия за членството в ЕС, както и успешните реформи през периода 1997-2001 година. Антикомунизмът, дотолкова още го има сред десните е свързан повече с моралното осъждане на комунистическия режим и неговите рецидиви, отколкото с неговото действащо институционално наследство.

Тъкмо това лутане на десницата, позволи за пореден път българска политическа партия да лансира една неполитическа управленска програма. Програма, която обещава пропазарни реформи, справяне с корупцията и стабилност на институциите. Странното е, че тази партия се оглавява от човек, който в качеството си на главен секретар на МВР критикуваше най-яростно съдебната власт. Още по-странното е, че кметът на най-големия град в България и на една от една от столиците в ЕС дума не обелва за децентрализация на властта и съответно за реформа в местното самоуправление.? Не е за вярване също така, че най-словоохотливия, най-обърнатия към обикновените хора политически лидер, някак си пропуска покрай ушите си техния вопиющ възглас за промени в избирателната система. Ето защо, има известно основание в съмненията на десницата по отношение на едно бъдещо обвързване на ГЕРБ с бившата комунистическа партия. Сигурен съм, че определени среди в нея /поне тези, които искат, но не мога съвсем да прокарат някои неща като плоския данък, например/, оценяват по подобаващ начин отказът от политическо действие в програмата на Борисов. И дори някой ден да не се стигне до формална коалиция, то не е изключине, да видим в едно бъдещо правителство на ГЕРБ достатъчно „непослушни” членове на БСП. Така както беше и при управлението на Симеон Сакс-Кобургготски.

Мисля си накрая, че тази програма поставя задачка не само пред десните партии и техните политически лидери. Тя е свообразно изпитание и за специалистите, пръвърженици на пропазарни реформи. Струва ми се, че те трябва да отговорят на един несложен въпрос: e ли възможен принципът laissez-faire и свобода на индивида и на бизнеса, както пише в програмата на ГЕРБ, ако съдебната власт не е в състояние да защити правата на гражданите, свързани със собствеността?

Струва ми се, че предприемачите, които работят от свое име, на свой риск и за своя сметка най-добре знаят отговора на този въпрос.
————————————————–
? Т.е. Конституцията от 1991 год., прокламирала права и свободи, без обаче ефективно разделение на властите и съответно възможности за контрол и участието на гражданите в управлението
? Препоръка № 45 на Конгреса на местните и регионални власти в Европа за състоянието на местното и регионално управление в Република България, приета на 28 1998 год.
? А тъкмо прехвърляне на правомощия от центъра към регионалните и местни власти е един от най-ефективните начини по пътя към минималната държава, понятие заложено в преамбюла на програмата на ГЕРБ. Няма как една автентична десница да не си го пожелае.