За старите и новите лица

Тези дни в медиите отчетливо се завъртя тезата за старите и новите лица сред дясната опозиция. По този въпрос каза тежката си дума експрезидента Петър Стоянов, произнесе се сегашния лидер на СДС, Пламен Юруков, доста категоричен бе тази сутрин в БТВ и Методи Андреев. Очевидно на много от авторитетите вдясно им се иска да има ново начало първо вътре в самата опозиция. И това няма нищо лошо. И аз го искам. Но знам по-лесния и далеч по-ефективен начин да си отидат старите и да дойдат новите. Обикновено това става, когато се сменят правилата, когато някой се осмели да вдигне аршина така, че на гражданина да му порасне работата.

В такива преломни моменти, където и да е по света, старите играчи изпадат в познатото от шахмата положение – цунг цванг. Ако не вдигнат високо мерника и не поведат общественото мнение, много скоро някой нов Фуше просто ще тури катинара на станалия излишен /и дори смешен/ якобински клуб. Ако направят обратното, ако тръгнат напред, ако поискат например нова Конституция, то ще им се наложи да оцеляват. Защото греши онзи, който подрежда баналната картинка – старите играчи си правят изборите, подреждат се във Великото, правят си Конституция и се връщат отново по местата си. Просто няма такова кино. Не са една и две демократичните страни, чиято най-нова история можете да направите справката. И не само в Източна Европа.

Но не е необходимо дори да поглеждаме навън. Достатъчно е да си спомним началото на 90-те. Тръгне ли такава промяна, шлюзовете се отварят, реката тръгва, обществото заживява свой собствен живот и изтласква напред онези, които накъде накъде отиват и какво искат. И порядъкът такъв, каквото го познаваме чезне. И старите играчи ще трябва да застанат лице в лице с новите. И повярвайте ми – няма да им лесно.

Ето защо, ако старите лица искат Нова България – подкрепете ги. Някои ще издържат на стихията, други не, някои ще се отрекат от себе си, други ще си останат дребни мошеници. Но така ще дойдат новите. А невидимата ръка не се отнася само до пазара. Има я и в политиката, когато се конкурират и хора и идеи. И ако обществото е узряло, ако не иска да чака моисеевите 40 години, сума сумарно похарчената енергия и вложените усилия ще са точно толкова, колкото е спечеленото.
Свободата, имам предвид.