Граждани и политици

22 февруари, неделя.

Тече последната от четирите дискусии за държавното устройство на партия "Зелените". Този път път разговорът е за съдебната власт. Седя и си мисля, че на младите им трябва малко повече смелост и отрицание на това, което ни заобикаля. Май точно това липсваше на предната дискусия за местното самоуправление. ­Знам, че едва ли ще е проява на добър тон аз, два пъти по-възрастният от тях, да се правя на революционер. Затова подхождам предпазливо. Казвам няколко думи за това, че не е нормално съдиите и у нас да се самоизбират. След това пояснявам трите възможни начина за овластяване на магистратите и правя уговорката, че тайното и всеобщо гласоподаване не е в духа на континенталните традиции. Следователно не е подходящо и за нас. Накрая казвам мнението си, че най-добре е съдиите да се избират от народното представителство. Резултатът от изказването ми е поразителен –последвалите няколко изказвания ме правят на пух и прах. Дори иначе запознатия с конституционното право юрист на Зелените Свилен Овчаров не смее да се противопостави на вълната от радикализъм и се съгласява, че може би е най-добре да отидем на избори. Млъквам чак до края на дискусията. Но съм много доволен. И дори мога да дам съвет: попаднете ли на място с позадремали млади хора, не изказвайте крайни мнения. Кажете нещо много предпазливо, дори консервативно и само гледайте какво ще стане.

24 февруари, вторник

В зала „Десислава” над бирхалето „България” тече кръгла маса за модерния консерватизъм. Организатор е новосъздадения едноименен институт. Сред гостите са д-р Желю Желев, Румен Христов, проф. Бакалов, Калин Манолов. Мишо Константинов също е тук, но е седнал в галерията. Той си знае защо. На задните столове пък е проф. Милен Семков, навярно защото е социалдемократ. Другият социалдемократ Живко Георгиев, обаче е на масата, непосредствено до президента Желев и му предстои изказване.

Малко след като Пламен Юруков представя идеята за Института, както и програмата за малкото правителство и умното упранвление, Мира Янова взема думата и уведомява присъстващите, че „понастоящем дясното и консерватиемото са непродаваеми.” С оглед на предстоящите избори, разбира се. Сигналът, обаче, не е добре разчетен от присъстващите. Почетният гост д-р Желев развива преинтересна теза, за необходимостта от обективен, а не партиен подход при съставяне на една управленска програма. Естествено някогашния лидер на коалицията СДС не пропуска да подчертае заслугите на синята коалиция за изграждането на новите институции. След него Евгени Кънев, споменавайки Дъглас Норт, набляга на така наречените институционални ограничения или необходимостта от хармонизация между институциите и пазара. Изслушваме и Сашо Божков за реформата в администрацията. Както винаги той е убедителен и едва ли някой може да оспори това, че бюджетното програмиране е съществена част от доброто управление и от малкото и умно правителство. Има доста изказвания и сред гостите Калин Манолов – за общото между либертаринството и модерния консерватизъм, проф. Бакалов – за нови патриотизъм, Асен Кънев – за това, че в програмата не е артикулиран въпроса за законността и редът. Опитвам се и аз да кажа нещо като подлагам на съмнение тезата на д-р Желю Желев за успешното участие на СДС във втория етап от прехода, т.е. изграждането на новите институции. Подкрепям и казаното от Евгени Кънев за институционалните ограничения, един вид защо да реформираме администрацията, примерно в Министерството на регионалното развитие, преди да сме създали регионите.

Но това са подробности. Най-важното се случва някъде в началото на дискусията. По-точно, когато Любомир Ковачев, изпълнителен директор на Института съобщава, че първата негова програма е свързана с изработването на проект за нова Конституция на България.

И с това май трябваше да започна. Що за консерватизъм, старомоден или модерен, може да има у нас, ако нямаме какво да защитаваме ? Ако идеите и ценностите на консерватизма не са въплътени в онова, в онзи най-висш закон, олицетворяваш идеята за свобода и порядък в едно общество ?

Впрочем консерватизмът и неговите изразители, както си спомняте започват да се оформят през 1879 година в Учредителното народно събрание, по време на пренията около проекта на Лукианов. Да се надяваме, че предстои историята да се повтори.

Засега, обаче, няма какво да отстояваме. Наистина няма.

26 февруари, четвъртък

Пак съм сред граждани. Този път събирането е неформално. Разговорът тече около няколко искания, които биха могли да обединят ен-брой граждански организации у нас. Става дума за мажоритарни избори, за референдум, за пряк избор на министър-председател, като начин за разделяне на изпълнителната от законодателната власт и.т.н. Но независимо от конкретиката, през цялото време като втора съжетна линия тече дебатът за гражданското и политическото и за това, къде е границата между тях. А всъщност нещата са неразделими. Но идеята за пробив така е овлавяла гражданското, че там често забравят, че и политиците са граждани. А партиите са ни повече, нито по-малко доброволни обеденения на граждани. И колкото гражданите са изолирани от властта, толкова партиите – от гражданите. Последните – не само по своя воля. Ако не вярвате на какво дередже са партиите и политиците /или поне добросъвестните от тях/ поставете се на тяхно място. Намерете съмишленици, подгответе програма, обиколете страна, спечелете изборите и след това извикайте високо дертлиевото: „Ние ще управляваме с таланта на целия народ!”.
Нито ще ви повярват, нито пък вие самите ще го вземете на сериозно.