По корем върху изключителна държавна собственост

Тези дни си лежа на плажа на Камчия. На самото устие на реката. Пясъкът под мене е изключителна държавна собственост. И няма плажни такси, няма концесионер нито пък чалга. И жестокостта ми се сломи, както казва поетът – за малко да обикна правителството. Вечерта пред телевизора, обаче, разбирам, че не навсякъде по плажната ивица си живеем добре. Екипи на МРРБ вече проверявали на юг – плажовете от Караач до Лозенец. Концесионери щипели туристите с по 30 лв на чадър. Със сигурност министър Плевнелиев ще си свърши работата и ще озапти лошите по Приморско и Лозенец. По-късно навярно ще огледа внимателно наредбите и дори Закона за концесиите. Най-вероятно има какво да се доизкусурява. Но каквото и да прави министърът, командировките и групите за проверка са неизбежни. Защото плажовете на България са на 400-500 км от столицата. А областните управители тъдява си се раждат направо с фин морски пясък по устата. И понеже сигурно усещате накъде бия, най-вероятно ще ми напомните, че съгласно Конституцията, плажовете са изключителна държавна собственост. Следователно няма как да бъдат оставени в лапите на местните. Но това са два различни въпроса. Първият е отдавна решен – в международното морско право крайбрежната плажна ивица се дефинира като разлика между най-големия прилив и най-големия отлив на съответната водна площ. Този диапазон за нашето Черно море си е 20-30 сантиметра. И няма никакъв спор, че правителството има абсолютното право върху тези сантиметри. Що се отнася до втория въпрос, т.е. имат ли на свой ред крайморцита правото да си стопанисват плажовете – той вече си е изцяло в техни ръце. Както би казал Остап Бендер. Освен, ако един хубав ден министър Плевлиев не се събуди наистина един нов десен човек, член на дясноцентристко правителство за европейско развитие и не си зададе изначалния въпрос: „А защо са му на българското правителство плажовете ?” Мислите ли, че няма да получи веднага правилния отговор ? От собствената си администрация, разбира се.