Тези дни, около проекта на берлинския Институт за Източна Европа, журналистиката на прикритие наруши правилата. И излезе на открито. Вчера “Труд” направо си беше “Работническо дело”. От по меките времена, примерно 1988-89 година. А Валерия Велева ? — отново в ролята в ролята на Ориана Фалачи.Една италианска журналистка, вече покойница, известна в близкото минало със своя метод на интервю — разпита. Но знаете ли каква разликата между италианката и българката ? Едната обикновено разпитваше много потайни хора, така че всичко си казваха /Хомейни, например/ . Другата днес препитва открити и интелигентни хора, по начин така че нищо да не могат да кажат.
Но да не навлизаме в кухнята на този странен занаят. Съвсем друга ми е темата. И малко неочаквана за мене.
Пак във вчерашния “Труд” , някъде под заглавието “Батак скача на протест” прочетох и разбрах за гневът на Васил Харизанов, потомък на първия смесен брак в района. И си спомних следната история от моята журналистическа младост.
Годината е 1997 година. Работя в пазарджишкия вестник “Септемврийско знаме”. При една командировка в село Сърница, от другата страна на Доспатското езеро, разбирам, че съм проспал едногодишния ми престой тук като нередовен начален учител. Причината са неколцина старци. Всичките над 90 години и кой от кой по-колоритен. Като например Павел Пирински, участник в три войни, пленяван, живял по чужбина, завършил зъболекарство във Франция и какво ли още не. Но попадението ми е Мустафа ага. Роден, тук, в Бабек през 1868 година. Само си представете! На всичкото отгоре със запазена памет. Въобще съвсем нормален старец. Та седим с него на пейката пред къщата му, приказката върви, касетофонът бръмчи и само сменям касетите. По някое време го питам дали помни Априлското въстание. Човекът се напъва, сеща — нещо бунтове е имало по онова време. Та чак до тук, до Бабек са стигнали. Как така, сигурно съм казал нещо такова. И човекът ми разказва горе-долу следното. Бил 15-16 годишен /значи някъде през 80-те години на по-миналия век/ отишли с баща му на пазар в Батак. За каруца. Купили я от батачанин и както било по онова време обичаят, домакинът ги поканил у дома си да полеят алъш-вериша. Седнали те край масата и започнала да пренася млада жена. Обърнала се по име и към Мустафа и към баща му. Естествено двамата се почудили, но жената пояснила. Че е бабичанка, от Парутевите. /Има и днес такава фамилия в Сърница/. И старецът продължава, но този път се връща някоя и друга година назад, когато е бил 10-годишен, т.е. 1878-1879 година. И дошли батачани в Бабек, с тях имало и македонски харамии. И бабечани хукнали по околните баири. Който не сварил, се простил с главата си. По-младите жени — батачани и македонци взели със себе си. Та една от тези жени била и Парутева. Мустафа ага през това време бил с чичо си извън селото — на мандрата. Но батачани стигнали до там. Клъцнали главата на чичо му, а малкия Мустафа гледал скрит в някакъв долап. Та така си го върнали батачани на бабечани. Не вината си била нихна /на бабечани/, какво са правили в Батак ? през осемстотин седемдесет и шеста, клати глава Мустафа ага.
Разказвам всичко за старците, и най-вече за Мустафа ага, на моя приятел Иван Есенски, който по онова време работи в Пловдивския радиотелевизионен център. След седмица или две тръгваме с две коли за Сърница. Иван, в качеството си на сценарист, известният по онова време пловдивски телевизионен журналист Живко Желев и снимачен екип. Стигаме, обаче, в лош ден. Група забрадени жени препречват вратата на къщата на Мустафа. Вътре човекът бере душа. Не от старост, а от една глупава настинка. Все пак успяваме да заснемем другите няколко старци. И филмът става хубав. Казва се “Моите води”. Защото всеки от тези старци си имаше пътеки в планината и на местата за почивка — борова кора, копната под планинския ручей. За да си пият вода и да си спомняй буйните младини.
Та сега си мисля, не за този старец, преминал от единия в друг век. Той отдавна е в най-добрия от всички възможни светове. И дори не за нас, прескочилите от едно хилядолетие в друго. И ние вече сме в по-добър, свят без граници. Мисля си най-вече за една шепа хора, които са готови да върнат границите, там където е най-болезнено. В историята, в паметта на народите. И, ако на някои като Валерия можеш просто да кажеш “Ах, недей!” ?, то други като бившия секретен сътрудник на Първо главно и понастоящем държавен глава, трябва поименно да посочим. Не е достатъчно това “В този процес /превръщането на историята в религия, бел. моя/ елитите не само просвещават народа си, а го насъскват срещу всички онези, които застрашават националния им монопол.”. В иначе смисленият коментар на Ивайло Дичев вчера във всекидневника “Сега”.
———————————————
? Интервюто и с нищо недоподозиращата изкуствоведка Мартина Балева, съавтор в проекта на берлинския Институт за Източна Европа
? Както е известно Батак е бастисан не от етнически турци, а от българомохамедани от Барутанлий, Доспат, Бабек и други села в околията.
? Произнасяше го с неподражаема интонация в някой от филмите си или Апостол Карамитев или сегашният културен министър. Иначе си беше лаф от стъргалата през 60-те и 70-те, който означаваше много неща: ах, не разбивай сърцето ми; не ми се прави на света вода ненапита; не на мене тия и пр. и пр.